Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Кристиан не отговори, а приглади бавно с ръка скъдните си червеникаворуси коси; върху лицето му се изписа някаква неспокойна сериозност и очите му започнаха да шарят неспирно и разсеяно наоколо. Несъмнено още го занимаваше онова, което бе казал накрая. Паузата продължи. Томас крачеше в безмълвно отчаяние напред.
— Ти казваш, че всички търговци са шарлатани — поде той отново. — Добре. Дотегна ли ти тази професия? Разкайваш ли се, че си станал търговец? Някога ти издействува позволение от баща ни...
— Да, Том — каза замислено Кристиан, — наистина бих предпочел да следвам. Знаеш ли, в университета сигурно е много приятно... Ходиш, ако имаш желание, съвсем доброволно, сядаш и слушаш като в театъра...
— Като в театъра... Ах, най-добре ще бъде да станеш смешник в някое кафе-шантан... Не се шегувам. Убеден съм напълно сериозно, че това е твой божествен идеал! — каза твърдо консулът и Кристиан съвсем не му възрази. Той гледаше замислено във въздуха наоколо. — И ти имаш наглостта да правиш подобна забележка, ти, който нямаш представа... да, нямаш дори представа какво е труд! Ти запълваш живота си с театър, безделие и глуми, създаваш си цяла низа от чувства, усещания и състояния, с които можеш да се занимаваш, да ги наблюдаваш и подхранваш и за които можеш да бръщолевиш по най-безсрамен начин...
— Да, Том — каза Кристиан донякъде натъжен и прокара отново ръка по главата си. — Това е вярно, ти го изрази съвършено правилно. Виждаш ли, това е разликата между нас. Ти също обичаш да гледаш пиеси, ти също, между нас казано, имаше някога любовчици и чете известно време с удоволствие романи, стихове и тям подобни... Но ти винаги съумяваше великолепно да съчетаеш това с редовната работа и сериозността на живота... Аз обаче, виждаш ли, аз съм лишен от тая способност. Аз се изхабявам напълно в другото, в тия празни работи, знаеш, и не ми остава нищо за порядъчните... Не зная дали ме разбираш...
— Значи, съзнаваш това?! — извика Томас, като се спря и скръсти ръце върху гърдите. — Признаваш го с половин уста, но все пак го караш по старому. Та мигар си куче, Кристиан?! Боже господи, човек има гордост! Не бива да се води живот, който даже не се решаваме да защитим. На такъв си ти! Такъв ти е характерът! Когато осъзнаеш нещо, когато го проумееш и можеш да го опишеш... Не, Кристиан, търпението ми е изчерпано! — И консулът отстъпи бързо крачка назад, като с едната ръка направи рязко водоравно движение. — Повтарям: изчерпано е! Ти получаваш заплата като прокурист, но не идваш на работа. Все пак това не ме ядосва. Върви и пропилявай живота си както досега! Ала където станеш и седнеш, ти компрометираш всинца ни. Ти си нарастък, нездраво място върху снагата на семейството ни. Ти са нещо зловредно тук в тоя град и ако тази къща беше моя собственост, то аз бих те изпъдил, бих те изхвърлил през вратата навън! — изкрещя той, като описа с ръка буйно и широко движение над градината, двора и просторния пруст.
Не можеше вече да се сдържа. Трупаната от дълго време страшна ярост избухна най-сетне.
— Какво те е прихванало, Томас? — попита Кристиан.
Обзе го негодувание, което му придаде доста странен вид. Беше спрял в стойка, присъща често на кривоноги хора: малко прегънат, малко във вид на въпросителна; главата, коремът и раменете му се издаваха напред, а около кръглите му, хлътнали очи, които той разшири, доколкото му бе възможно, се появиха червени кръгове, които стигаха чак до скулите — също като у баща му, когато беше разгневен.
— Защо ми говориш така? — каза той. — Какво, съм ти сторил? Аз ще си отида сам, няма нужда да ме изхвърляш. Пфуй! — добави той с искрен укор и придружи тая дума с късо движение на ръката, която сви в пестник, като че хващаше муха.
Забележително беше, че сега Томас не отговори още по-сприхаво, а наведе мълчаливо глава и после тръгна отново по пътя около градината. Изглеждаше, че го изпълваше със задоволство, отразяваше му се просто благотворно това, че най-сетне можа да разгневи, брат си, че най-сетне бе го накарал да възрази енергично, да протестира.
— Можеш да ми вярваш — каза той спокойно, като отново събра ръце на гърба, — че съжалявам искрено за тоя разговор, Кристиан, но той трябваше най-сетне да се състои. Такива сцени в семейния кръг са нещо страшно, но ние трябваше най-сетне да си поговорим открито... И можем да си поприказваме съвсем спокойно за тия неща, момчето ми. Както виждам, сегашната длъжност не ти допада, нали?