Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
От този миг твърдо реших, че вече никога никой не ще ме сметне за магаре. Историята ще покаже дали бе така, или не.
Докато стигнахме до мястото, където трябваше да се разделим, споделих с Хилински всичките си разсъждения по разследванията. Да ги предава, на когото си иска. Не можех вече да рискувам. Малко ли премеждия можеха да ме сполетят в това село!
Той ме изслуша внимателно, сетне, без да коментира, само каза някак безразлично:
— Май има нещо вярно — и добави след пауза: — Виж какво. Ето ти нова тема за размисъл. Никога, още от построяването на павилиона за цигари, не са го снабдявали с „БТ“.
Какво ме интересуваше „БТ“-то и онзи клетник? Порази ме друго.
— Значи, разследването е продължило? Не е изоставено?
— Ех — махна с ръка той, — нищо не зная. Шчука веднъж се изпусна.
… След един ден нашият тих пристан се превърна във вавилонско стълпотворение. Между Олшани и Олшанка сновяха всякакви коли и всякакви хора. Пристигаха дори от Кладненския и от столичния музей.
Въртяха се наоколо и местни хора. Понякога на могилката дори се събираха на групи, някои оживени, други — мрачни.
— Какво, потръгна ли вече? — запита ме Ничипар Олшански.
И макар че когато изгребахме новата порция всевъзможен боклук във втората кула от ъгъла и на шест стъпала надолу намерихме изображение на кораб, издялано в камъка, аз отвърнах уклончиво:
— Дявол го знае. Такава бъркотия е, че човек не може да бъде сигурен… Я намерим нещо, я не.
Не исках да разпилявам почти подредения вече орнамент в калейдоскопа.
До вечерта разчистихме почти цялата площадка. Дори приблизително се ориентирах къде плочите на пода са по-малки. Там можеше да се намира зазиданият вход. Затова нарочно казах на момчетата да не довършват работата този ден.
— Стига за днес. Утре на ранина ще се захванем отново.
Те взеха да мърморят. Работата ги бе увлякла.
— Нищо, нищо. Оставете малко от приятното очакване и за утре.
— Ами, приятно — доста иронично продума Сташка. — Нищо приятно не ни очаква долу.
Намръщих се:
— Дори този път да съм прав, един ден няма да допринесе нищо и няма да промени нищо. Дори ако догадките ни са верни… Хората, в случая ние, сме закъснели с помощта си. Три и половина века.
Осма глава
… Измихме се във вадата около замъка, сбогувахме се и тръгнах да изпратя Сташка и нейната команда до лагера им. Там вече весело подскачаше пламъкът на огъня и на него вреше казан с някаква чорба, ако се съди по миризмата, кокоша, а около нея шеташе слабичката Валя Волат. Всички насядаха наоколо.
— Защо закъсняхте толкова? — попита дежурната готвачка.
— Свястното прасе всякога яде — отвърна Седун. — Но не сме виновни ние. Я петелът още не се е сварил.
Чувствувах, че Генка е намислил някаква закачка.
— Тя е виновна — каза дяволитият Генка, като кимна към момичето. — Не биваше да гледа как колят петела. Урочасала го е.
Той въздъхна престорено отчаян:
— Толкова се мъчи, горкото пиле.
Тогава Валя ме учуди. Очевидно шегите на Генка вече й бяха дошли до гуша.
— У-уф — продума тя, — не е човек, а жива напаст. Мор по кокошките.
— Кокоша чума — обади се внезапно Тереза.
— Миличката ми, Терезичката ми. Пък аз исках да се женя за тебе.
— Коя по ред ще съм? — запита Тереза. — Жени се, но не за мен.
— Ожени се, че инак глупаците може да се свършат — добави Валя.
Генка миряса, разбрал, че всеки гледа да го настъпи по опашката. Дори след вечерята възпитано произнесе „благодаря“, но Волат и сега бе недостижима:
— Да ти е сладко, мързелане!
— Милост! — склопи длани Седун.
Но и момичетата вече бяха се отказали да доубиват „мързела“. Възцари се спокойствие.
Не зная нищо по-хубаво от накладен огън. Той винаги ме е привличал особено сред такава нощ, обляна в маслинено златистата светлина на пълнолунието. Навред се ширеше мека светлина, нещо такова, което те кара да вървиш кой знае накъде. Сред тази сребриста лунна мъгла — топлото и подвижно езиче на пламъка.
Художниците разбират това. Талантливите художници.
— Време ми е — въздъхнах аз и станах.
— Хайде, ще ви изпратя до края на разкопките.