Хроника на птицата с пружина

Стрелките на часовника ми показваха седем и двайсет и осем. Откакто бях слязъл тук, долу, сигурно си бях поглеждал часовника към две хиляди пъти. Сега беше седем и двайсет и осем вечерта, поне това беше сигурно — точно времето, когато се играят мачове. Като малък обичах да седя високо на трибуните и да гледам как летният ден се опитва да не свършва. Слънцето вече е залязло на запад, но сиянието му още е ярко и красиво. Осветлението на стадиона хвърля по игрището дълги сенки, сякаш загатва нещо. Малко след началото на мача първо една, а после и други лампи светват постепенно. Небето обаче е достатъчно светло, за да четеш вестник. Споменът за сиянието на дългия ден спира на прага и препречва пътя на лятната нощ.

Но изкуственото осветление печели с упоритост и търпение своята победа над слънчевата светлина и донася цял порой от празнични багри. Яркозеленото на игрището, красивата черна пръст, новоначертаните прави бели линии, проблясващият лак на бухалките в ръцете на играчите, които си чакат реда, тютюневият дим, който се носи в лъчите светлина (в безветрени дни валмата приличаха на души, които се скитат и търсят у кого да се заселят) — всичко това се открояваше с огромна яснота. Младите продавачи на бира поглеждат срещу светлината банкнотите между пръстите си. Множеството се надига от седалките, за да проследи пътя на някоя високо запратена топка, а възгласите се извисяват заедно с дъгата, която топката описва, или завършват с въздишка. Над нас към морето прелитат малки ята птици, поели към местата, където нощуват. Така изглеждаше стадионът в седем и половина вечерта.

Започнах да си мисля за бейзболните срещи, които съм гледал през годините. Веднъж, когато бях малък, в Япония за приятелски мач бяха дошли „Кардинълс“ от Сейнт Луис. Бях ходил да ги гледам заедно с баща си. Преди началото на срещата играчите на „Кардинълс“ застанаха отстрани на игрището с кошове, пълни с топки за тенис с автографи по тях, и започнаха да ги мятат с бясна скорост към трибуните. Хората подивяха, докато се мъчеха да уловят някоя от топките, аз обаче просто си седях, без да помръдвам, и ненадейно в скута ми тупна една от топките. Беше вълшебна случка, удивителна и внезапна.

Отново си погледнах часовника. Седем и трийсет и шест. Откакто го бях поглеждал за последно, бяха минали осем минути. Само осем минути. Свалих си часовника и го допрях до ухото си. Тиктакаше си. Свих рамене в мрака. С представата ми за време се случваше нещо странно. Реших известно време да не си гледам часовника. Дори и да нямах какво друго да върша, не беше здравословно да го правя толкова често. Но трябваше да хвърля огромни усилия, за да се сдържа. Усещането беше точно толкова болезнено, както когато отказах цигарите. От мига, в който реших да не мисля за времето, вече не можех да мисля за нищо друго. Беше нещо като противоречие, като шизофренично раздвоение. Колкото повече се мъчех да забравя времето, толкова по-силно бе желанието да мисля за него. Още преди да съм се усетил, очите ми вече търсеха часовника върху лявата китка. Всеки път, когато това се случваше, аз извръщах лице, зажумявах и се мъчех да не гледам. Накрая свалих часовника и го пъхнах в раницата. Въпреки това съзнанието ми не спря да рови из раницата и да търси часовника, който и там продължаваше да си отброява времето.