Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Нищо ли? — попита Дебора, когато той най-сетне обърна гръб на телефона.
Саймън поклати глава и отиде до масичката, където бяха оставили материалите, събрани от апартамента на Мик Камбри. Подреди ги, направи ги на купчинка, потупа я, сгъна я и я сложи в джоба на сакото си.
— Мога ли да направя нещо? — попита тя. — Каквото и да било. Моля те! Чувствам се страхотно безполезна. — Изглеждаше потресена и изплашена. — Не мога да повярвам, че някой наистина ще иска да стори нещо лошо на Сидни! Просто е заминала някъде, Саймън. Нали? Ужасно страда по Джъстин. Има нужда да остане сама.
Той чу предпоследното изречение и разбра, че е истина. Беше видял мъката на сестра си в Корнуел и зараждащия се от нея гняв. И все пак си беше заминала, а той й бе позволил да го направи. Каквото и да се стовареше сега върху Сидни, до голяма степен щеше да бъде и по негова вина.
— Не можеш да направиш нищо — рече той.
Тръгна към вратата. Лицето му беше безстрастно. Усещаше го как застива в безчувствена маска. Знаеше, че Дебора няма да разбере такава реакция на предложението си. Щеше да я приеме като отблъскване, може би като детинско отмъщение за всичко, което се беше случило между тях от завръщането й насам. Но Сейнт Джеймс не можеше да направи нищо по този въпрос.
— Саймън, моля те!
— Не може да се направи нищо повече.
— Мога да помогна. Знаеш, че мога!
— Няма нужда, Дебора.
— Позволи ми да ти помогна да я намериш.
— Просто стой тук и чакай Томи.
— Не искам… — Тя замълча. Сейнт Джеймс видя как гърлото й пулсира. Зачака следващите й думи, но не последва нищо. Дебора си пое дълбоко дъх, но не извърна поглед. — Ще отида на Чейни Роу.
— Няма смисъл. Сидни няма да е там.
— Не ме е грижа! Отивам.
Сейнт Джеймс нямаше нито време, нито желание да спори с нея. Затова си тръгна, като си наложи да се върне към първоначалната цел на завръщането си в Лондон. Надяваше се посещението в „Айлингтън-Лондон“ по някакъв начин да разкрие истината за смъртта на Мик Камбри, както и това, че третата смърт в Уайтчапъл е свързана с предишните две. Защото свързването им щеше да означава оправдаване за Сидни. Беше твърдо решен да извади на показ този призрак от Корнуол. „Айлингтън-Лондон“ изглеждаше последната му възможност да го направи.
Само че на задната седалка на таксито почувства как умореното му съзнание губи битката с образите, нападащи спокойствието му и принуждаващи го да се връща към времена и места, за които смяташе, че отдавна е оставил зад гърба си. Видя ги такива, каквито се бяха появявали в болницата — разкривени лица, изникнали от ямата на постоянно плуващото му съзнание и от лекарствата, които притъпяваха повечето от мъките му. Дейвид и Андрю разговаряха тихо с лекарите; майка му и Хелън, съсипани от мъка; Томи, изтормозен от вина. И Сидни. Само на седемнадесет години, с ужасно подстригана коса и обици, които приличаха на сателитни антени. Скандалната Сидни, която му четеше от най-тъпите лондонски всекидневници и се кикотеше гръмогласно на най-отвратителните и пикантни статии. Винаги беше до него, не пропускаше нито ден, не му позволяваше да потъне в отчаяние.
След това в Швейцария. Спомняше си горчивината, с която гледаше Алпите от болничния прозорец, като презираше тялото си, презираше слабостта си и за пръв път се изправяше пред неизбежната реалност, че никога повече няма да може да ходи с лекота по тези планини — или които и да било други. Но Сидни беше с него — нагрубяваше го, крещеше, тикаше го насила обратно към здравето и упорито настояваше, че ще доживее до дълбока старост, макар че той се молеше всяка нощ да умре.
Когато си спомни всичко това, Саймън се опита да се пребори с фактите, които го тревожеха: присъствието на Сидни в Сохо; естеството на връзката й с Джъстин Брук; лесния й достъп до наркотици поради начина й на живот, познатите й и работата, която вършеше. И докато се опитваше да убеди сам себе си, че не е познавала — че не би могла да познава — Мик Камбри и по този начин не би могла да бъде замесена в смъртта му, не можеше да не признае факта, че — според думите на Дебора — Сидни е видяла Тина Когин онзи ден в апартамента й. Самата Сидни беше разказала как е видяла Питър да бие една жена в Сохо — жена, чието описание съвпадаше с това на Тина. Макар това да бе достатъчно дребно, за да може да бъде счетено за незначително, връзката съществуваше. Не можеше да я пренебрегне. Затова се питаше къде ли е Сидни и какво е направила, докато двадесет и петте години обща история му крещяха да я намери преди полицията.