Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Мислеше си, че трябва да избяга от Джим. Къде? — запита се и се огледа наоколо с поглед като молитвен стон. Би се хванала на работа в някой евтин магазин, или в тази пералня, или в който и да е от порутените магазини, покрай които минаваше. Но щеше да работи, и колкото по-усилено работеше, толкова повече злоба щеше да получава от хората наоколо, и нямаше да знае кога от нея се очаква истина и кога лъжа, и колкото по-стриктна щеше да е почтеността й, толкова по-голяма щеше да е измамата, която трябваше да понесе, оставена в ръцете им. Беше го виждала преди, беше го преживяла в родния си дом, в магазините сред копторите, но си беше мислела, че това са отвратителни изключения, случайни злини, от които може да избяга и да забрави. Сега знаеше, че не са изключения, че техният кодекс е възприет от света, че това е неизреченото отношение към живота, познато на всички. Това е възглед за света, който се излива цинично върху нея от очите на хората, под формата на онзи лукав, виновен поглед, който никога не беше могла да разбере, а в корена на това отношение — скрито в мълчание, приклекнало в засада в мазетата на града и в мазетата на техните души — имаше нещо, с което човек не можеше да живее.

Защо ми го причинявате? — крещеше беззвучно тя на тъмнината наоколо. Защото си добра, сякаш отговаряше някакъв чудовищен смях, от покривите и от каналите. Тогава не искам повече да съм добра! Но ще си. Не трябва! Ще бъдеш. Не мога да го понеса! Ще го понесеш.

Тя потръпна и тръгна по-бързо, но пред себе си, далеч в мъглата, видя календара над покривите на града — беше много след полунощ и надписът гласеше „6 август“, но изведнъж й се стори, че вижда „2 септември“, написано с кървави букви над града, и си помисли: ако работи, ако се бори, ако се издигне, с всяка стъпка нагоре ще получава все по-тежки удари, докато накрая, каквото и да постигне, медодобивна компания или къщичка без ипотека, щеше да види как Джим си го присвоява на някой 2 септември, да го види как изчезва, за да плати за някое от партитата, на които Джим правеше сделките с приятелите си.

— Тогава няма! — викна тя, обърна се и се затича обратно по улицата, но й се стори, че в черното небе, от парата на пералнята й се хили и й маха някаква огромна фигура, която нямаше форма, но усмивката й беше същата като на техните променящи се лица. Лицето беше на Джим, на проповедника от детството й, на социалната работничка от отдела „Личен състав“ на магазина, и сякаш й казваше: хора като теб винаги ще останат почтени, хора като теб винаги ще се стремят да растат, хора като теб винаги ще работят, така че ние сме в безопасност и ти нямаш шанс.

Продължи да тича. Когато отново се огледа, вече вървеше по тиха улица, покрай остъклени входове, където, над преддверията с килими на луксозните сгради, горяха лампи. Забеляза, че куца — единият й ток го нямаше, беше го счупила някъде, по време на сляпото си бягство. От откритото пространство на едно широко кръстовище погледна огромните небостъргачи в далечината. Те се стопяваха кротко зад завеса от мъгла, зад тях прозираше лек отблясък и няколко светлини, като усмивка за сбогом. Някога са били обещание и сред блатото наоколо тя ги беше гледала като доказателство, че съществуват и други хора. Сега знаеше, че това са надгробни камъни, тънки обелиски, издигнати в памет на хората, които са били унищожени заради това, че са ги създали — те бяха замръзналите форми на мълчалив писък, в знак, че наградата за достиженията е мъченичество.