Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— В лагера ми. Но първо трябва да намеря приятелката си… или по-скоро тя трябва да ме намери. Моля те, не се плаши.
И като каза това, Бинабик мушна два пръста в широката си уста и изсвири дълго и пронизително. След миг изсвири още веднъж.
— Запомни: не се плаши, нито пък се безпокой.
Преди младежът да успее да осмисли думите на трола, се чу пращене, сякаш в храсталака гореше опустошителен огън. Секунда по-късно в сечището се появи огромен вълк, профуча покрай вцепенения Саймън и като някаква рунтава мълния връхлетя върху мъничкия Бинабик. Той падна и се затъркаля в кълбо с ръмжащия си нападател.
— Куантака! — извика тролът с приглушен глас, в който обаче се долавяше удоволствие от срещата. Господарят и „приятелката“ му продължиха да се борят на земята. Обърканият Саймън се зачуди дали светът извън замъка винаги е такъв — нима цялата Остен Ард беше игрище за зверове и побъркани?
Най-после Бинабик седна и Куантака сгуши голямата си глава в скута му.
— Днес я оставих сама цял ден — обясни той. — Вълците се привързват много силно и често се чувстват самотни. — Куантака се озъби и изсумтя. По-голямата част от тялото й представляваше рошава сива козина, и все пак вълчицата си беше огромна.
— Не се бой — засмя се Бинабик. — Почеши я по носа.
Въпреки неестественото си състояние, Саймън все още не се чувстваше готов за такова нещо. Вместо това попита:
— Извинете… но не казахте ли, че в лагера имате храна, господине?
Тролът подскочи, изкиска се и взе тоягата си.
— Не „господине“, а Бинабик! А що се отнася до храната — да. Ще ядем заедно — ти, аз и даже Куантака. Да тръгваме. И в знак на съпричастност към твоята умора и глад, ще вървя пеша вместо да яздя.
Вървяха доста дълго. На моменти Куантака ги придружаваше, но през по-голямата част от пътя притичваше напред и с няколко скока изчезваше в гъстите шубраци. Веднъж се върна, облизвайки муцуна с дългия си розов език.
— Я виж ти — каза весело Бинабик. — Някой вече се нахранил!
Най-сетне, когато залитащият Саймън започна да усеща болка в цялото тяло и не можеше да върви повече, а смисълът на изреченията на Бинабик вече не достигаше до съзнанието му, стигнаха до една малка долчинка, без дънери, заслонена от преплетени клони. До един повален ствол имаше кръг от опушени камъни. Куантака, която беше вървяла след тях, започна да души наоколо.
— Бходжуджик мо кунук, както казва моят народ. — Бинабик посочи сечището. — Ако не те изядат мечките, значи си у дома. — Той заведе Саймън до един дънер и младежът рухна на него, задъхан. Тролът загрижено го огледа. — О, няма пак да плачеш, нали?
— Не. — Саймън успя да се усмихне. Костите му тежаха като надгробни камъни. — Няма. Просто съм много гладен и изморен. Обещавам да не плача.
— Почивай. Аз ще запаля огън. После ще приготвя вечеря. — Бинабик бързо събра куп съчки и ги струпа в средата на кръга камъни. — Тези са пролетни дърва и са влажни — каза той, — но за щастие това е проблем, който може да бъде решен много лесно.
Тролът свали кожената торба от рамото си, сложи я на земята и съсредоточено зарови из нея. На Саймън му хрумна странната мисъл — плод на умората му, — че малката клекнала фигурка изглежда съвсем като на дете: Бинабик гледаше в торбата с присвити устни и очи точно както шестгодишно момче съсредоточено изучава пълзящ бръмбар.
— А! — каза най-сетне тролът. — Ето го. — Извади от торбата си друга, по-малка торбичка, голяма горе-долу колкото палеца на Саймън, измъкна от нея щипка от някакво прахообразно вещество и поръси с него влажните цепеници, после извади от колана си два камъка и ги удари един в друг. Пламна искра, изпращя за момент, а после се изви кълбо жълтеникав дим. Миг по-късно дървата се разгоряха и лумна весел пращящ огън. Вълните топлина унасяха Саймън въпреки спазмите на празния му стомах. Главата му се залюля… Изведнъж го обзе страх — как можеше просто ей така лекомислено да заспи в бивака на един непознат? Той трябваше… трябваше да…
— Седи и се грей, приятелю Саймън. — Бинабик стана и изтупа ръцете си. — Ще се върна много бързо.
Все пак дълбоко в подсъзнанието му се появи безпокойство, което се мъчеше да го завладее — къде отиваше тролът? Да извика приятелите си? Своите другари-разбойници? Въпреки това Саймън не успя да намери сили да погледне след отдалечаващия се Бинабик: погледът му отново се закова върху трептящите пламъци, върху огнените езици, приличащи на листата на някакво трептящо цвете… огненочервен мак, полюшван от топъл летен ветрец…