Пленница на короната

_Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1477_

Коледното празненство е пищно, както винаги, кралицата — възторжена, напуснала родилната стая, новото й бебе е при дойката, тя показва гордо най-малкото си момче из двора и го споменава във всеки разговор. Почти мога да усетя горчивината в устата си, когато виждам сина й, когото носят навсякъде след нея, и шестте й други деца.

— Ще го кръсти Джордж — казва ми Ричард.

Ахвам.

— Джордж? Сигурен ли си?

Лицето му е мрачно.

— Сигурен съм. Тя сама ми каза. Каза ми и се усмихна, сякаш това може да ме накара да се почувствам доволен.

Отровният хумор на тази постъпка ме отвращава. Тя нареди чичото на това невинно дете да бъде арестуван заради злословия срещу нея, заплаши го с обвинение, което носи смъртна присъда, а кръщава сина си на него? Това е някаква злобна лудост, ако не и нещо по-лошо.

— Какво може да бъде по-лошо? — пита Ричард.

— Ако тя смята, че замества един Джордж с друг — казвам с много нисък глас, и се извръщам от ужасеното му лице.

Всичките й деца са събрани тук, в двора, за Коледа. Тя се перчи с тях където и да отиде, а те я следват, вървейки зад нея, танцуващи по нейните стъпки. Най-голямата дъщеря, принцеса Елизабет, която сега е на единайсет години, стига до рамото на високата си майка, източена и нежна като жълт нарцис, галеницата на двора, и специална любимка на баща си. Уелският принц Едуард е тук за коледното празненство, изглежда по-висок и по-силен всеки път, когато се връща в Лондон, нежен и мил към малкия си брат Ричард, който е само едно малко момче; но по-силно и по-здраво от собствения ми син. Гледам ги как минават с дойката най-отзад, която носи новото бебе, Джордж, и се налага да си напомням да се усмихвам възхитено.

Поне кралицата знае, че усмивката ми е толкова искрена, колкото и хладното кимване, което отправя към мен, и начинът, по който ми поднася за целувка гладката си буза. Когато я поздравявам, се питам дали тя може да усети мириса на страха в дъха ми, в студената пот под мишниците ми, дали знае, че мислите ми са постоянно при зет ми, затворен от нея в Тауър, дали знае, че не мога да виждам щастието и плодовитостта й, без да се боя за своя единствен син, и да си спомня за собствената си изгубена сестра.

В края на коледното празненство присъстваме на позорния фарс на годежа на малкия принц Ричард, едва четиригодишен, с шестгодишната наследница Ан Моубри. Малкото момиче ще наследи всички богатства на херцозите на Норфолк — тя е единствената им наследница. Или по-скоро беше единствената им наследница. Но сега принц Ричард ще получи това състояние, защото кралицата съставя за тях брачен договор, който постановява, че той ще получи богатството на малкото момиче, дори ако тя умре като дете, преди да бъдат достатъчно възрастни, за да се оженят, преди да достигнат зрелост. Когато моите дами ми разказват за това, се постаравам да не потръпна. Не мога да не си помисля, че родът Норфолк е подписал смъртната й присъда. Ако кралицата получава огромно състояние от смъртта на Ан, колко време ще живее момиченцето, след като договорът бъде подписан?