Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Да, зная го — прошепна Джуъл спокойно и твърдо, а аз помислих, че така може да шепне само някоя статуя.

Почувствувах, че нищо не съм направил. А какво всъщност исках да направя? Сега не съм сигурен. Но в онзи миг ме бе обзела необяснима пламенност, сякаш ми предстоеше голяма и неотложна задача: влиянието на момента върху умственото и душевното ми състояние. В живота на всеки от нас е имало такива моменти, такива влияния, които идват отвън — непреодолими, непонятни, сякаш са възникнали от тайнственото общуване на планетите. Тя беше притежателката, както й казах аз, на неговото сърце. Но тя притежаваше и самия него — колкото и да й се струваше невероятно това. Трябваше да й кажа, че в целия свят няма никой, който би се нуждаел от сърцето, душата, ръката му. Това е нашата обща съдба. И все пак е ужасно да се говори така за когото и да било. Девойката слушаше безмълвно и в нейната неподвижност сега се долавяше протест, несъкрушимо недоверие.

Защо тя да се безпокои за света, който се намира отвъд тези гори? — попитах аз. От онова множество, което населява непознатите пространства на неизвестното, няма да дойде, уверявах я, до края на живота на Джим нито зов, нито знак. Никога! Аз се увлякох. Никога! Никога! С изумление си спомням как настойчиво и страстно говорех. В мен се създаде впечатление, че най-сетне съм хванал призрака за гърлото. Всъщност реалността изглеждаше само сън, сън странен и с всички подробности. Защо да се бои тя? Девойката знаеше, че Джим е силен, честен, мъдър, храбър. Всичко това е така. Несъмнено. И нещо повече. Той е велик, непобедим… и светът няма нужда от него — светът го забрави, той дори никога няма да го познае.