Вратата на Абадон

— Нищо не можеш да направиш — рече мъжът. — Моля те, не вдигай шум.

Килията му на борда на „Хамураби“ бе дълга малко повече от метър и половина и широка три. Противоускорителната койка имаше мръсносин цвят, стените и таванът бяха бели, ослепителни на флуоресцентното осветление. Комбинезонът, който му дадоха, бе като направен от дебела хартия и пукаше леко при движение. Когато пазачите дойдоха за него, не си направиха труда да му сложат белезници.

Капитанът се рееше недалеч от бюрото и късо подстриганата ѝ сребриста коса я караше да прилича на древноримски император. Наместиха и завързаха Холдън в противоускорително кресло, наклонено леко напред, за да може да я вижда.

— Аз съм капитан Джаканди — представи се тя. — Вие сте военнопленник. Разбирате ли какво означава това?

— Бил съм във флота — отвърна той. — Ясно ми е.

— Това ще ни спести половин час правни дрънканици.

— С радост ще ви кажа всичко, което знам — заяви Холдън. — Няма нужда да прибягвате до грубости.

Усмивката на капитана бе като настъпваща зима.

— Ако бяхте някой друг, щях да си помисля, че това е само израз — отвърна тя. — Каква е връзката ви с инсталацията в центъра на бавната зона? Какво правехте там?

Месеци наред се бе опитвал да не говори за Милър, да не разказва никому каквото и да било. Освен на Наоми, но дори тогава съвестта го глождеше, че прехвърля това бреме и на нея. От една страна, шансът да се отърве от него го теглеше като гравитация. От друга…

Той пое дълбоко въздух.

— Сигурно ще ви се стори малко странно — изтъкна.

— Слушам ви.

— Малко след като протомолекулната конструкция се издигна от Венера и започна строежа на Пръстена с мен се свърза… детектив Джозеф Милър. Този, който отлетя с Ерос за Венера. Или поне нещо, което приличаше на него и говореше като него. Оттогава ме навестява на всеки няколко седмици и постепенно стигнах до извода, че протомолекулата го използва. Него и Джули Мао, която бе първата заразена. С цел да ме накара да отлетя към Пръстена. Мислех си, че те… че то иска да отида там.

Лицето на капитана оставаше непроменено. Холдън усети, че на гърлото му е заседнала буца. Не искаше да води този разговор тук. Предпочиташе да разговаря с Наоми в спалнята им на „Росинант“. Или в някой бар на Церера. Нямаше значение къде. Важното бе с кого.

Дали е жива? Или станцията я е убила?

— Продължавайте — подкани го капитанът.

— Очевидно съм грешал — рече Холдън.

Той описа полета си дотук и срещата с протомолекулния образ на Милър на станцията. Нападението на космопехотинците и последствията от него, както му ги обясни Милър. Видението на огромната империя и мракът, който я погълна, смъртта на слънцата. Поотпусна се, докато говореше, и думите взеха да се редят по-лесно и по-бързо. Ала звучаха все така налудничаво — дори за него. Видения, на които друг не е бил свидетел. Тайни, разкрити само на него.