Ключът на Лъжеца

— Балеса — доведи я тук, ако обичаш. Трябва да разбера какво става с момчето.

— Да нямате предвид Хенан, сър?

— Същият. Един такъв дребен. Мръсен. Къде е?

— Избяга, сър. Балеса му даде работа в градината на кухнята и час по-късно беше изчезнал.

— Изчезнал ли? — Станах от креслото. — Изчезнал къде?

Джейн повдигна рамене, почти безочливо.

— Не знам, сър.

— По дяволите всичко! Кажи на Дебелия Нед, че искам момчето да бъде намерено. Не може да е стигнало много далеч! — Макар че, честно казано, можеше да е стигнало доста далеч. В двореца се влизаше трудно, но излизането беше много по-лесно, стига да не си натоварен с ценности.

Джейн тръгна да търси Нед — без особено бързане, трябва да отбележа. Въздъхнах и взех една книга от бюрото на татко, за да се разсея. Хенан вероятно беше хукнал след Снори, на югозапад по Апанския път, който излизаше от града през Речната порта. С малко късмет щеше да види как ездачите на баба карат останалите обратно и да ги последва. Не ми се искаше да обяснявам на Снори защо момчето липсва. Особено след като баба ми му е взела ключа.

Известно време зяпах разсеяно гръбчетата на книгите, въздъхнах пак и отидох да проверя сейфа в ъгъла с надеждата да открия някоя монета. Беше заключен, разбира се, но аз отдавна бях разбрал как да надхитря механизма. Нуждаех се само от огънат гвоздей и малко търпение. Оказа се, че запасът ми от търпение не е достатъчен за целта, но и че огънат гвоздей и малко пиперливи ругатни също вършат работа.

— Мамка му. — Сейфът се оказа разочароващо празен откъм монети, но пък като повдигнах една резервна кардиналска шапчица, открих неочаквано съкровище. Там лежаха тилифонът и свещеният камък на татко, увити в кадифе. Два символа на поста му, отстъпващи само на кардиналския печат. Тилифонът представляваше тънка очукана плочка от пластимаса и стъкло, която лесно се побираше в човешка длан. Сребърна жица, опасана около тъмното напукано стъкло, пречеше на нещото да се разпадне. Свещениците твърдяха, че посредством тези устройства Строителите можели да разговарят с когото си пожелаят и да черпят познание от великите древни библиотеки на света. Самото духовенство вкарваше тилифоните в по-набожна употреба, за да ускори молитвите си към Бога и — поне така твърдяха — да чуе отговорите му. Аз самият бях слушал няколко пъти, но не долових никаква връзка.

Свещеният камък приличаше досущ на малък железен ананас, повърхността му беше разделена на квадратчета от дълбоки бразди, а една потъмняла дръжка или ръчка от сребриста стомана беше притисната плътно от едната му страна. В древни времена ананасът винаги е бил символ на радушния прием, макар че църквата използваше тези предмети по-иначе. Изглежда, всеки студент по теология от добро семейство и предопределен за висок пост, получаваше по един такъв в началото на обучението си, заедно със забрана да дърпа ръчката под заплаха от отлъчване. Наричаха го тест за послушание. Аз му виках тест за любопитство. Църквата явно искаше епископи, на които им липсва въображението да се занимават с изследвания и въпроси.