Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Поиграх си с предмета. „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък…“ После го оставих настрани, понеже знаех, че татко ще ме лиши от наследство, ако го счупя. Съкровища, но за съжаление прекалено ценни и трудни за залагане. За момент се зачудих какво ли означава присъствието им тук. Татко по правило не ги изпускаше от поглед. Може би се беше страхувал, че ако ги занесе в Рим, папата може да му ги отнеме като наказание за служебните му опущения.
Затворих сейфа и се върнах да седна на мястото си, като пътьом грабнах наслуки една книга от рафтовете. „Блудният син“. Библейските притчи не са силната ми страна, но имах чувството, че блудният син е бил посрещнат при завръщането си с гуляи и празненства, макар че е бил пълно нищожество. А ето ме мен, с действителни постижения на свое име, и получавам само паметна плоча от външната страна на семейната църква и мъмрене, задето не съм се сборил с великанска северна машина за убийства, за да му отнема нещо, което изобщо не знаех, че баба ми иска. Добавете към това факта, че Миша се беше омъжила за недостойния Дарин, Шарал бе обещана на мъж, който изглеждаше решен да ме изкорми за забавление, а Хенан бе драснал по пътя, сякаш тъпченето през прахоляка е по-хубаво от живота във Вермилиънския дворец.
— Излизам. — Захвърлих книгата. Животът ми във Вермилиън винаги е бил съсредоточен около по-нездравословните му кътчета — бойните ями, вертепите, хиподрума, бордеите…
Но първо трябваше да се отбия до стаята си, за да намеря подходящи дрехи за града.
Заварих ужасна бъркотия и се нацупих. Беше напълно възможно да съм оставил нещата разхвърляни при заминаването си — но очаквах да са били подредени от… някой. Не бях сигурен кой се занимава с тези работи, но те просто се случваха. Винаги. Отбелязах си наум да се оплача на Балеса. Изглеждаше почти сякаш някой е тършувал из вещите ми… Свих рамене и си избрах хубава жилетка, кадифени панталони с цепки, които разкриваха подплата от алена коприна, тъмна и скъпа пелерина със сребърна закопчалка. Хвърлих поглед в огледалото. Неустоим. Време беше да тръгвам.
В караулното измъкнах от леглата двамата дъртаци, които татко ми беше назначил за лична охрана: Ронар и Тод, и двамата ветерани от някаква война, която не си е струвала възпяването. Никога не ги бях питал за фамилиите им. Те станаха с мърморене и задрънчаха след мен, сякаш това беше някакво голямо бреме, макар да бяха прекарали последните шест месеца в лентяйство, играейки табола в казармите.
От Римската палата ги поведох към крилото за гости, за да забера някои от старите си дружки. Отцепих направо през Плаца, несполучливо кръстен двор, където на младини бях прекарал множество нещастни часове в обучение по всякакви военни изкуства. Подминах чичо Хертет, почти изгубен сред свитата си. Над петдесетте и изглеждащ твърде зле за годините си, той представляваше кичозна фигура в своята туника с висока яка, обшита с толкова златен конец, че би стигнал за основаването на сиропиталище. Зърнах сред групата братовчедите Роланд и Ротус, но никой от тях не ми хвърли дори един поглед. Май идваха откъм Вътрешния дворец — може би нова формална визита на „очевидния ненаследник“, за да провери дали майка му не е имала благоприличието вече да умре.
От Плаца поведох двамата си мързеливи телохранители към крилото за гости, дълга част от Вътрешния дворец, отделена от кралските покои, която бе дом на постоянно менящ се състав от гостуващи благородници, дипломати, търговски делегации и тем подобни. Бащата на Барас Джон, виенският посланик, държеше апартамент на втория етаж. Виен може да бе столица на една разделена империя, но споменът за прежното ѝ величие даваше на посланиците ѝ определена тежест — допълнително подсилена от качествата на Златната гвардия, която бе служила някога на последния император, а сега закриляше династията от чиновници, оставена от него.
Като че ли никой не знаеше защо точно Големия Джон стои при двора вече три години. Империята имаше сто части с големината на Червения предел и макар че със сигурност във всяка от тях се отбиваха от време на време виенски посланици, малцина оставаха за постоянно. Барас казваше само, че след като договорил мир между Скорон и Предела, баща му отказвал да си тръгне от страх, че той ще се разпадне в мига, щом обърне гръб.
Минахме по няколко дълги коридора, по стълби нагоре, стълби надолу и пак стълби нагоре. Най-сетне стигнахме до правилните порти и аз заблъсках по тях, за да ме пуснат.
— Барас! — Той се появи на вратата полуоблечен, макар и цяла вечност след като пратих вратаря да го доведе. Зад него се мъкнеше Ролас — як тип, който умееше да си служи с юмруците и меча, — добра компания, стига никога да не забравяш, че задачата на Ролас е да пази сина на посланика от последиците от собственото му безразсъдство.