Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Следваше дълъг откъс от "Неохотната муза", в който Хенри Дженкинс пишеше възторжено как се е запознал и е ухажвал бъдещата си млада съпруга. Лоръл неотдавна стоически беше прочела цялата книга, затова прескочи откъса и продължи да чете от мястото, където биографът отново насочваше вниманието си към фактите от живота на Вивиан:

Вивиан Лонгмайър е дъщеря на единствената сестра на Джонатан Карлайън, Изабел, пристанала по време на Първата световна война на един австралийски войник и напуснала Англия. Нийл и Изабел Лонгмайър се установили в малка добиваща кедрово дърво общност в планината Тамбърийн в югоизточната част на Куинсланд, а Вивиан била най-малкото от четирите им деца. През първите осем години от своя живот Вивиан Лонгмайър водела колониално съществуване, докато не била изпратена обратно в Англия, за да бъде отгледана от чичо си по майчина линия, в училището, което построил във великолепното им семейно имение.

Най-ранните сведения за Вивиан Лонгмайър са от госпожица Кейти Елис, известна педагожка, на която било възложено да съпровожда момиченцето на дългото пътуване по море от Австралия до Англия през 1929 година. Кейти Елис споменава момиченцето в своите мемоари "Родена за учител", където намеква, че познанството ѝ с детето е породило интереса, пронизващ целия ѝ живот, да образова невръстни, оцелели от травма:

"Когато ме помоли да съпровождам Вивиан, нейната австралийска леля ме предупреди, че детето е глуповато и не бива да се учудвам, ако то предпочете изобщо да не общува с мен по време на пътуването. Тогава бях още млада и неподготвена да разкритикувам строго въпросната жена заради пълната липса на съчувствие, граничеща с безсърдечност, но бях достатъчно сигурна в собствените си впечатления, за да не приема преценката ѝ. Вивиан Лонгмайър не беше глуповата, разбрах го още щом я зърнах, обаче прозрях и причината леля ѝ да я описва по този начин.

Вивиан притежаваше способност, на моменти много смущаваща, да стои неподвижно продължително време, а лицето ѝ — не безизразно, със сигурност не — беше озарено от напрегната мисъл, но някак потайно и по начин, който караше всеки, който я наблюдава, да се чувства изключен.

Самата аз бях дете с богато въображение, а строгият ми баща протестант нерядко ми се караше, че се отнасям в блянове и пиша в дневника си — навик, който имам и до днес, — затова за мен беше кристално ясно, че Вивиан се потапя в оживен вътрешен живот. Нещо повече, стори ми се естествено и разбираемо едно дете, изгубило наведнъж цялото си семейство, дома си и родината си, да изпитва необходимост да се постарае да съхрани вътрешно нищожната останала му сигурна самоличност.