Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Антон Сташис си облече якето и надникна в стаята, където в леглото лежеше Галина.
— Тръгвам, нали? — изрече частично като въпрос, частично като информация.
— И пак, и отново — недоволно въздъхна Галина, неговата бивша съученичка. — Нали каза, че тази твоя Елвира днес нощува у вас. Защо не останеш до сутринта? Защо вечно си тръгваш?
— Децата трябва да ме видят на сутринта — твърдо отговори Антон. — Хиляда пъти сме си говорили за това с теб. Защо започваш пак?
Галина се надигна в леглото, придърпа възглавницата под гърба си, запали аплика над главата си. Дългата й тънка коса се разпиля по раменете, без грим лицето й изглеждаше безцветно и неизразително. Но Антон сякаш не забелязваше това, беше му безразлично дали е красива жената, с която се любеше веднъж седмично. Познаваше я от много години, бяха учили в един клас, Галина не търсеше съпруг, беше напълно самостоятелна в ежедневието и реализирана в професията си, правеше кариера и гледаше на Антон Сташис точно както той гледаше на нея: като на начин да организира личния си живот, без да ощетява работата и психическото си здраве. Имаш си някой, значи не си самотен, значи си нужен на някого.
— Ясно, по-приятно ти е да посрещаш утрото в компанията на своята хубавица, а не в моята — каза равнодушно. — Добре де, върви. Имам очи, разбирам, че не мога да се меря с нея. Слушай, Сташис, а какво ще правиш, когато твоята Елвира реши да се омъжи? Защото не всички са като мен, една нормална жена трябва да иска семейство и деца.
— Ще се обеся — усмихна се Антон. — Лягай си, миличка, утре трябва да ставаш рано. Ще ти звънна.
Той предпазливо, колкото можа по-тихо изщрака с бравата, затвори вратата след себе си и слезе при колата. Добре че Елвира е свободен човек и спокойно остава да нощува с децата му, когато Антон има денонощно дежурство, когато работи до късно или просто закъснява като днес. Улиците бяха празни и той стигна бързо до вкъщи. Изобщо не му се спеше и докато паркираше пред входа той се замисли какво да прави, та от времето, откъснато от съня, да има някаква полза.
В жилището беше тихо, Елвира спеше в стаята с децата и Антон се настани в хола с диктофона в ръце. Намали звука до минимум, за да не събуди никого, седна на дивана и доближи правоъгълното устройство до ухото си. Трябва да изслуша отново записите на разговорите в театъра. Може пък да му хрумне нещо?
Но нищо ново не му хрумваше, с Анастасия Павловна и Сергей Кузмич многократно бяха обсъждали всичко, което Антон бе доловил в думите на събеседниците. Ето режисьора Семьон Борисович Дудник — скоро ще навърши четирийсет, а кариерата му не помръдва, замряла е на едно ниво. Поставя малко, в други театри почти не го канят, само от време на време го канят в провинцията, и Богомолов не му възлага постановки, държи Дудник на щат и му плаща заплата. Когато Богомолов не иска да постави нещо лично, кани режисьори по договор, а за Дудник сякаш забравя, спомня си за него само когато трябва да се проведе репетиция вместо самия Лев Алексеевич. В такива случаи други режисьори назначават асистент измежду опитните и авторитетни артисти, а Богомолов, кой знае защо, не харесва тази практика, предпочита за пореден път да напомни на Дудник да си знае мястото, сиреч и без това не ставаш за нищо друго. Някои възстановителни репетиции, когато трябва да си припомнят и освежат отдавна неигран спектакъл, възлага също на Семьон Борисович. Никой не познава режисьора Дудник, на никого не е притрябвал… Виж, трупата го обича, с артистите той си е създал добри отношения и творческо взаимно разбиране. Да можеше да му дадат възможност да поставя спектакли именно с тези артисти! Би показал какво може. Защото има и идеи, и кураж, и енергия, и — което е най-важното — артистите го разбират добре, защото той умее да се държи с тях по правилния начин. Само дето Лев Алексеевич Богомолов пречи…
При предишния художествен ръководител главният администратор Семаков е бил лице, приближено до трона, съобразявали са се с него, ценели са го, искали са му съвети, актьорите са го обичали, задето ги е водил на творчески срещи, включително в други градове, осигурявал е пребиваването им там, грижел се е за тях като роден баща. А сега е нещо като момче за всичко, занимава се с подготвянето на репертоарни книжки и поздравителни картички, освен това организира продавачите на билети, които в деня на спектакъла трябва да отмятат имената на артистите в 900-те програмки. Скучно му е! Досадно му е! Пък и тази втора главна администраторка, Красавина, все му е пред очите, същата Красавина, дето сега е заела мястото на Семаков в свитата на приближените и влиза, без да чука, в кабинета на Богомолов. А той, Семаков, понякога е принуден да чака с часове в приемната. Да, той неистово мрази Богомолов и дори не може да скрие това.