Виелица на сенките [bg]

За съжаление от гениалната ми идея не излезе нищо. Обурчето се лепна за мен като вързано.

— Фу! Седни! Стой на място!

Нищо от арсенала на кучешките команди не ми помогна. Звярът само ме гледаше глупаво и тихо скимтеше. Въздъхнах, счупих един клон от близката ела и леко чукнах мечето по носа. То уплашено изписка, отскочи настрани и пронизително се заоплаква от злодейката-съдба, а и за да извика майка си. И тя не пропусна да откликне — иззад дърветата се раздаде раздразненият й рев. Чувайки така заплашителния звук на чупещи се храсти, аз реших да вдигам гълъбите. Да се срещам с мамчето и да обяснявам, че нямам нищо общо и само минавам оттук, нямаше никакъв смисъл. Така че единственият изход от тази деликатна ситуация беше спринт в пресечена местност.

Ама как тичах само! Веднъж дори паднах и зарових нос в изгнилите листа, когато някакъв подъл дървесен корен ненадейно се изпречи в краката ми. Спрях чак когато разбрах, че мечката май се е отказала от идеята да ми смъква кожата. От изтощение се свлякох на меката постеля от златни листа, претърколих се по гръб и през полуголите клони на златолистите започнах да гледам небето.

Ех, да ме благослови Сагот, колко е хубаво! След мрачните тъмни лабиринти, където миришеше на гнило и на мъртви времена, гледката на небето ме довеждаше до детски възторг. Боговете само знаят какво ме изкара от Храд Спайн обратно в Заграбия, но определено беше най-добрият вариант, нищо, че не знаех в коя точно част на гората съм сега и колко далеч е входът, където ме чакаха приятелите ми. Заграбия беше добре. Много, много по-добре от Костните дворци. Тук все някак можех да се нахраня, а и шансовете ми да се сблъскам със сериозни неприятности бяха несъизмеримо по-малки, отколкото под земята. Пък и честно казано, ако бях останал в Храд Спайн, просто гробовете щяха да станат с един повече, защото обратният път без картите за мен щеше да е непосилен. Затова хвала на всички богове, че се озовах в Заграбия.

От друга страна, редно беше да се позамисля къде все пак се намирам. Е, че съм в Заграбия и в Златната гора — това и на доралиски вожд щеше да е ясно, но къде точно и колко време ще ми е нужно, за да стигна до отряда? Макар че за какво говорех? Да стигна до отряда… В момента не знаех къде е входът за Храд Спайн, а да обикалям из Заграбия, без да знам пътя беше все едно като… да обикалям из Заграбия, без да знам пътя. Глупаво и безсмислено занимание. Освен това, ако изхождах от факта, че извървях в Костните дворци мракът само знае колко левги и ако в крайна сметка бях пренесен в Заграбия точно над гроба на Грок, то за да стигна до входа към Храд Спайн, щеше да ми трябва наистина много време. Оставаше ми само един шанс — да тръгна на север и да се надявам, че ще изляза от Златната гора и ще се озова в по-познати, а защо не и обитавани места. И тогава ще решавам какво и как. Е, и разбира се, трябва да разчитам на амулета на Еграсса, който не само ме спаси от Кайю, но и, да се надяваме, ще укаже на елфа къде да ме търси. Според мен отрядът вече знае, че съм излязъл от подземията, и бърза към мен…