Виелица на сенките [bg]

Голям златен лист описа златна дъга в небето и безшумно се приземи на лицето ми. Свалих зловредното нещо и го хвърлих настрани. Листата падат. Да ме изяде най-долния от семейството на демоните! Едва сега осъзнах, че докато тичах из подземията, септември почти беше свършил. Нищо чудно, че листата падаха и небето беше придобило бездънен светлолилав оттенък. Разбира се, това не беше Авендум, където в края на септември вече е доста студено и се изливат проливни дъждове, но и в Заграбия се чувстваше лекият полъх на есента. Трябва да се измъкна от гората преди започването на проливните пороища и студовете, а после и заледяването. Без плащ и само с пуловер рано или късно щях да умра от студ и простуда.

„Трябва да се измъкна от гората“ — за стотен път си помислих аз.

Щом трябва… За мое щастие, макар и да бях градски жител, уроците на Фор не бяха минали напразно и аз все още бях способен да определя накъде е север. Така че тръгнах. Бавно. Трябваше да намеря някаква животинска пътечка — така щеше да ми е много по-лесно да се придвижвам, отколкото да се провирам през храстите и сухата трева. Също така ме притесняваше и перспективата да се окажа пред някое блато или се сблъскам с глутница вълци.

Заграбия, както винаги, беше прекрасна. Облечена в есенна премяна и поразяваща със своята яркост, гората се къпеше в червено-златисто-огнени цветове. Яркожълтите гъсталаци на червения херминиум, отдавна разделили се с цветчетата си, плавно преминаваха в златното на златолистите, което на свой ред се сменяше с огненочервените експлозии на заграбските офики и трепетлики. А сините листа на момините сълзи изглеждаха невъобразимо приказни островчета в царството на златната есен. И само мрачните сурови ели се бунтуваха срещу вездесъщата есен, нарушавайки септемврийския празник с мръснозеления си цвят. Цялата земя беше покрита с дебел, непокътнат слой окапали листа. В гората властваше безветрие и тишината на заспал в преддверието на зимата великан. Имах чувството, че съм единствен в цяла Заграбия.