Виелица на сенките [bg]

— Сбогом, Танцуващ.

— Сбогом — като ехо повтори Първата сянка.

Да ме отнесе мракът! Какво значение имаше през коя врата щях да изляза! Така или иначе всичко щеше да е на зле, в това бях сигурен на сто процента! Тръгнах към най-близката, дясната врата.

На половината път спрях. В главата ми съвсем неканена се промъкна една малка мисличка — че този път сенките ми показаха изхода от света на Хаоса, без да ги моля за това. Може би беше заради Рога на дъгата, който отравяше Първичния свят и го заплашваше с пълен колапс. Последният път ме молеха да остана, умоляваха ме да им помогна, да върна живота в техния свят, превърнал се в кошмар благодарение на Танцуващите със сенки. А сега от тях не чух нито дума за помощ.

Обърнах се и видях, че през цялото време мълчаливо са ме наблюдавали.

— Какво ще му се случи?

Разбраха за какво говоря.

— Светът на Хаоса ще умре. Ако не днес, то утре. Той се държа твърде дълго за живота, но на всичко все някога му идва края.

— И за всичко трябва да се плаща — каза Третата и аз веднага си спомних Смъртта, която каза същите тези думи на сенките.

Сенките платиха за живота ми с живота на техния свят.

— А какво ще стане с вас, лейди?

Нямаше отговор. Но аз продължих да чакам и накрая Третата не издържа и отговори:

— Това е нашият свят. Ние сме последните и ще останем тук до края.

Разбирах, че правя глупост, но не можех да направя нищо със себе си. Не ми харесва да съм задължен на никого и ако имам възможност да платя дълга си… Обърнах гръб на изходите от Първичния свят и те веднага изчезнаха. Но този път сенките не се сляха с мрака, виждах силуетите им прекрасно.

— Разбираш ли, че сега не можеш да излезеш оттук? — в гласа на Първата определено се усещаше страх.

— Ще изляза през огъня, както преди.

— Огънят вече умря, Танцуващ!

— Ще потанцуваме ли, лейди? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните им думи…

Когато напуснах този свят, него вече нищо не го заплашваше. Пурпурният първичен пламък ревеше, а огнените снежинки кръжаха около мен в бавен омагьосващ танц. Сред вечната пустота и огнената лудост имаше остров, обрасъл с висока сребриста трева. В средата на острова се виждаше малко езеро с гладка като огледало вода, в която пламъците и пурпурните снежинки се отразяваха. Над езерото се извисяваше обсипан с бели цветове кестен с ледено-огнени листа. Скоро плодовете му щяха да узреят и да дадат живот на още стотици подобни островчета. А засега този остров беше първата тухла във възраждането на света на Хаоса. Вече можех да оставя Първичния свят и да се заема със собствените си дела. Той щеше да живее и заедно със сенките да дочака мен или друг Танцуващ. Бях изплатил дълга си към трите сенки напълно…