Диамантен меч, дървен меч [bg]

Заклинанието ми угасва. Виждах всичко през очите на момичето Дану, ох, горката - тя попадна в ръцете на Дъгата. На всичко отгоре - право при откачената Силвия. Тази малка проклетница е невероятно талантлива, но и прекалено своенравна и безумно сприхава. Не много отдавна се добра дори до мен - и това на дванайсет години!

Всичко, което мога да направя, е да сведа глава и да притисна длани към челото си. И да въздъхна. Ала от това не ми става по-леко.

Чашата на моето наказание още не е пресушена. На силата ми са наложени строги рамки. Мога да наблюдавам, ала не ми е дадено да се намесвам... макар да дръзнах да го сторя. Аз чувам, но не мога да спася

Ахата и другите от цирка. Дъгата се бои от мен, обаче прекрасно знае, че вътре в своите кули никой не й държи сметка за нищо. И даже аз не бих успял да измъкна нещастната Дану от там.

Но, в името на Заточилия ме, що за ужас е този Господар на Пороя? Как се е пръкнал, чия воля го е сътворила? В света действа още едно, ако не по-силно, то поне равностойно на Дъгата съдружие на чародеи - това е първото обяснение. Второто е, че сме се сблъскали с нещо съвсем незнайно. Ах, каква съблазън - да прибегна до всички достъпни ми заклинания за Познание, да изцедя всичко, което е научило клетото момиче Дану, да изкормя виденията й, да вкуся сока им, за да попълня нови страници на моя летопис, в които ще споделя с бъдещия си читател онова, което не е съзирал никой от предшествениците ми... Колко противно изкушение! Ахата е в беда, а аз се каня да постъпя като паяк, видял пеперуда в чужда паяжина! Не, веднъж щом съм почнал да й помагам - ще вървя докрай и няма да се държа с нея несправедливо. Аз дори не мога да се спра - поел съм грижата да я спася, няма как. Нез-рими, но здрави, несъкрушими нишки обвързват спасявания и спасителя. И аз съм обвързан с нея. Това са връзки, много по-силни, отколкото ще рече човек на пръв поглед, но известно е, че често спасител, претърпял несполука, също загива, безсилен да преживее гибелта на своя спътник. А какво да кажем, когато плувец вади някой клетник и сам потъва в гърлото на тинестата смърт, разменяйки своя живот срещу този на давещия се!?

Така е и с мен. Едва сега, с ужас проумявам, че вложих твърде много жар във всичко това. Прекалих с тукашната магия. А стопаните на този свят не прощават подобно нахалство.

Стопаните - това не е Дъгата, разбира се, нито мелиинският коронован хлапак. Стопаните са незрящи и неразсъждаващи, те контролират потоци от магическа енергия. Способни са да изпепелят континенти и да превърнат морета в безводни напукани пустини. Не те са ме затворили в тъмницата, ала в сляпата си ярост като нищо могат да си премерят силите с онзи, чието име не рискувам да произнасям.

Нищо друго не ми остава, освен с рязко усилие, което отеква в цялото ми старческо тяло с мъчителна ревматична болка, да прекъсна, да разкъсам видението.