Диамантен меч, дървен меч [bg]

Пътят на тримата отчаяни смелчаци обаче отвеждаше доста по-надълбоко - в сърцето на старите мини. Тези места помнеха епохи, в които никой не си бе представял бъдещата слава и величие на Цар-планина. И, то се знае, никой (дори най-изкусните магове на Подземното племе) не бе допускал, нито предвиждал ужасното падение на гордото царство...

Сидри спря за първи път в сравнително голяма, кръгла зала. Отсреща тъмнееха няколко тунела, половин дузина коридори и стълбища.

- Ето туканка ще нанкат нашите кончета - заяви джуджето и почна да рови в торбата си. - Приспивай ги, Тави. Нататък за тях няма гладки павета. А и за нас също. Ще тръгнем по старите шахти.

- Колко стари? - запита Кан. Волният откри железен пръстен в стената и затъкна в него факлата.

- Много стари - изсумтя Сидри. - Като казвам „стари", значи са такива! Джуджетата не търбушат скалите ей-така, за забава или защото им е сладко да гризат гранит, а за да търсят рудни жили и скъпоценни камъни. Тук някога е имало тунел, по който са изкарвали добитото нагоре. И за да не се хабят сили, пътищата са следвали меките места, пукнатините, бедните жили... бедни пред богатствата долу в недрата. С две думи - по пътищата на планинските и скалните духове. Подир тях е по-просто и по-лесно да се минава. Ама тунелът става малко неудобен - върти се, чупи се, лъкатуши... Ние, джуджетата, не обичаме стълбите, но тук се наложило да изсичат хиляди и хиляди стъпала. По-късно тези тунели били забравени. Сега онези... които ни... наследиха - джуджето неволно зашепна, - също предпочитат широките пещери и подземни пътища. Стълбищата-тирбушони не им се нравят. Затова аз така викам - по-добре да си уморим краката, отколкото да си затрием главата. Съгласни ли сте, а?

- Волният предпочита да умори ръката си с меч - презрително отвърна Кан-Торог.

Сидри сви рамене.

- Когато волята и заръката на Каменния престол бъде изпълнена, никой не ще ти забрани, о, доблестни воине, да слезеш тук самичък и да се развихриш. Току-виж си изпотрепал развъдилите се тук твари. Но засега -моля, моля...

- Никакъв Каменен престол не би принудил един Волен да погази честта си - незабавно се засегна Кан.

- А какво ще рече твоята чест, ако зарежеш онзи, когото си се заклел да вардиш? - спокойно запита Сидри. - Без твоята помощ, Кан, аз не мога да стигна до целта. Съпроводи ме до уговореното място и, кълна се в Престола, ще ти дам отварящото заклинание! Ще можеш да се върнеш и да последваш честта си. Сериозно говоря.

Кан обидено сви устни и се намръщи.

- Стига сте се дърлили - намеси се Тави. Бледа и съсредоточена, тя обикаляше конете и за последен път проверяваше всеки възел на готовото за задействане заклинание. - И двамата имате право! Волните не бягат от опасността, посрещат я с гърди, затова бедите се плашат от нас. Но кодексът забранява да подлагаме на излишен риск този, който ни се е доверил. Затова, нека наистина първо си свършим работата! После ще се заемем с онези мерзости, които ни принуждават да пълзим по стари къртичини!