Диамантен меч, дървен меч [bg]

„Не, в никакъв случай не бива да се връщаме по същия път - мислеше си Тави, докато крачеше зад Сидри по гладко полираните плочи на пода. - Там остана разполовеният, поруган труп на онзи нещастник, свещеника... Труп, по който са останали следи от моите заклинания, моят вечен укор, моят грях. Да - сепна се внезапно тя, - но дори всичко да бе минало без затруднения и мъртвецът ми беше отговорил, нима тогава щях да си кажа, че всичко е наред? Че така е трябвало да бъде?! Божият служител не ми беше сторил нищо лошо, а аз... аз го лиших от вечния му покой. Защо? В името на какво? Нищо не постигнах, а и да бях успяла - пак същото..."

Волните се възпитаваха да постигат целите си без оглед на цената. Кръгът на Капитаните бе дал заповед, която не подлежеше на обсъждане. Благото на расата на Волните е върховна ценност и най-висша истина.

Честта също е ценна, ала чак на второ място, макар и също висока, също истина. Всичко останало бе суета.

Но ето, сега зад нея, Кан-Мола-Тави, остана разкъсания от скалите-двери свещеник. Не можеше да мисли за него като за нахъсано със зла магия чудовище. Беше човек. Добродушен. Злочест. Предаден. И тя бе неговата предателка.

..Тави? Какво ти е? - Кан-Торог не искаше да говори на глас пред джуджето. - Лицето ти е ужасно. Опасност ли усещаш?

Такъв си бе Кан. Дори не му хрумваше, че спътницата му се тормози заради убит от нея човек, че оплаква в сърцето си ужасната участ на жертвата си.

..Няма опасност. Кан.

Наистина нямаше опасност. Както нямаше значение и нищо друго, освен заръката на Кръга - тя бе най-важната. И те щяха да изпълнят заповедта каквото и да струваше това.

..Така ли? Стреснах се, като те погледнах - мислено се подсмихна Кан-Торог.

„Той никога не се бои - рече си тя. - Не знае що е страх. Волните се притесняват само от едно - да не опетнят честта си. Смъртта в сравнение с позора според техните възгледи е недостойна за споменаване дреболия. Волните умеят да умират по своя воля. Няма смисъл да бъдат измъчвани. После дори някой чевръст некромант на Дъгата научи всичко от мъртвата плът-честта на загиналия е чиста. Покойникът няма срам. И не отговоря пред съда на другарите си. Точка. Светът е прост и ясен."

Как й се искаше наистина да е така!

Едва не се спъна. Съвсем неочаквано вървящият отпред Сидри се обърна назад. Погледна я, изсумтя снизходително и закрачи нататък. Тави изтръпна.

..Нима джуджето е чуло разговора ни? И... моите мисли? Не, не може да бъде! Макар че... Кой го знае? Подземният народ владее магия, а сега Сидри е на своя територия - в недрата на самата Цар-планина! Навярно е способен на много неща, за които не подозирам."

Джуджето вървеше начело. Движеше се уверено, все едно познаваше пътя като собствената си кесия и го бе изминавал всеки ден - сутрин и вечер. Когато запалиха факли под древните сводове на пещерата, Сидри скри скъпоценния си кристал в муска на шията си. Матовата магическа светлина умря и на Тави й се привидя, че отстрани, на границата на сенките, тъмнината се озъби алчно, сякаш разтваря невидима паст.