Диамантен меч, дървен меч [bg]

- В крайна сметка. Ваше императорско величество, Дъгата знае накъде да насочи стоманата на легионите. Ето тук...

Повелителят винаги се бе възхищавал на Сежес, въпреки омразата си. Когато тя твореше заклинания, рисуваше във въздуха релефна, изпълнена с най-малки подробности карта. Показаната с вълшебство страна наистина изглеждаше като жив образ - ако се вгледаше, можеше да различи пълзящи по друмища и поля коне и каруци, дребни като бълхи човечета в села, ниви, чифлици и градове. Над покриви на мънички къщурки се виеха тънки струйки дим, вятърни мелници размахваха крилца като мушици, въртяха се колела на воденици, даже клоните в горите леко се люлееха. Само северните територии бяха забулени в непрогледна жълтозеленикава мъгла - там, където се лееше Пороят, не беше в състояние да проникне дори вещата Сежес. Мъглата се протягаше като лаком език на дракон, поглъщаше хълмове, ливади, села и градове...

- Моля повелителя да надзърне насам - сухо изрече Сежес, щом забеляза, че погледът на Императора е насочен към широката ивица на Гибелния порой. - На изток.

Границата на Империята Мелиин пресичаше с права линия от север на юг плодородната Икрайска равнина, отделяйки верните на короната земи от някогашните бунтовни провинции. Твърде удобната за конни набези равнина отдавна бе преградена от дългия Силенов вал - наречен на един от предишните императори, който бе подхванал това небивало строителство. Ровът бе дълбок, дъното му - осеяно с остри колове, а самият вал - висок три човешки боя. На места бе укрепен с каменни зидове, другаде - с дървен стобор. Стражеви кули бяха на разстояние, което им позволяваше да остават в пряка видимост. Малките крепости-застави се намираха на по ден път една от друга. Виеха се и три търговски друма - Северният, започващ от Остраг, Поясният друм и Южният, който тръгваше от източните порти на столицата. Този път се извиваше като змия по крайбрежието, минаваше покрай знаменития Бряг на черепите и продължаваше между морето и Рудните планини, опустошени от предишни магически битки. После разсичаше основата на Пенливото острие - богат полуостров, плодоносната градина на Империята - и чак тогава опираше в Селиновия вал.

От показалеца на Сежес струеше златист лъч-показалка, който сочеше извивките на друма. Магьосницата продължи отвъд границата на югоизток в непроходимите заблатени дебри на Пущинака. През горите върху нагънатия като сбръчкана кожа терен личеше мрежа малки рекички, ручейчета - досущ старчески жили, петна на езерца... Този край се смяташе за напълно непригоден за живеене. Тамошните гори нямаха много дървета - само гъсталаци от огромни папрати. Мочурливата почва не ставаше за бостани или ниви, през земите не можеше да се прекара нормален път, а за дървен материал папратите не бяха подходящи.

Първите Мелиински императори бяха махнали с ръка на тази територия, която с очертанията си напомняше Пенливото острие, и се отказаха да преследват отстъпващите натам елфически кланове. Да завреш легион в блато, докато отвсякъде летят точни, остри стрели излизаше прекалено скъпо. Много по-лесно бе да се завардят пътеките преди мочурищата, и да се запушат всички излази от проклетата земя. Което и бе направено с присъщата на Древната империя добросъвестност.