Детето на нощта [bg]

Хирад тръгна натам.

- Дензър! - напрегна гърлото си за трети път. - Моля те! Нез­найния пострада. Дензър!

- Богове, къде ли се е дянал?... Врътна се и тръгна обратно към Илкар и Незнайния.

- Как сме?

- Не е добре - пак го увери елфът. - Намери Дензър по-скоро.

Варваринът долови раздвижване на палубата - отвори се вра­та и някой излезе. Дензър!

- Слез тук веднага!

- Защо припираш толкова?

Дензър плъзна поглед по кея, отрупан с мъртви тела, между които Закрилниците тичаха след разбягалата се конница, и вдигна вежди.

- О, богове! Ти май имаш памук в ушите. Незнайния е ранен. Трябва да помагаш на Илкар. - Хирад посочи елфа, коленичил до неподвижната едра фигура с белеещо лице. - Побързай!

Дензър кимна, съсредоточи се и отскочи от кораба със Сен­чести криле. Хирад проследи полета му в пушеците, стелещи се като ниски облаци над Арлън, после също тръгна към пова­ления си приятел, без да се замисля защо Дензър е бил на кора­ба и къде е Дарик. Точно сега това не го засягаше.

Сражението в пристанището почти приключи, но още се чу­ваше шумът от схватки навътре в града, където Закрилниците издирваха последните войници и магове от Дордовер. Хирад зърна и неколцина мъже, които май бяха стражници на графа - бродеха безцелно покрай труповете или втрещено зяпаха по­жарите. Дъждът не отслабваше, вятърът брулеше брега.

Варваринът се чувстваше като изцеден. Отдавна не бе тичал и размахвал меча. Макар и кратка, битката беше неимоверно из­тощителна. Повече го гнетеше, че видя как раниха Незнайния, а по бързите жестове на Илкар, с които придружаваше обясне­нията си към кацналия Дензър, личеше, че приятелят му е зле. Може би щеше да умре, ако заклинанията не помогнат.

Пъхна меча си в ножницата и бавно закрачи към тях.

- Хирад! - повика го Аеб.

Вървеше към него, прибрал оръжията си на гърба.

- Какво има?

- Ела с мен.

Варваринът се озърна към двамата магове, замрели на коле­не, докато извършваха заклинанията си. Там беше излишен. Вдигна рамене.

- Води.

Аеб се обърна веднага и тръгна към димяща черна купчин­ка. Други двама Закрилници се отдръпнаха, щом ги видяха да идват. Хирад се намръщи, взря се и затича - обвитите в дим трупове бяха на вълци, дъждовните капки още съскаха по овъг­лената плът.

- Не вярвам на очите си... - промърмори той, но Аеб го възп­ря с ръка.

- За тях нищо не можеш да направиш, но за формоменителя има надежда.

- Каква беше тая дума? - вторачи се Хирад в безизразната маска на Закрилника.

- Говоря за формоменителя.

Аеб сочеше друго тяло с обърнато към небето лице.

- Боговете да се сгромолясат!

Хирад заби пети, подхлъзна се и се стовари на колене, без да забелязва кръвта и водата, в които цопна.

Фигурата под наметалото беше свита в зародишна поза. Зак­рилниците бяха подложили и второ наметало отдолу, за да го опазят от студа.