Детето на нощта [bg]

Опираше се твърдо на четирите си лапи, другите се присвиваха обезсърчени. Наблюдаваше как дишането им стана по-равномерно и дълбоко, изчака пак да потърсят с погледи под­крепа от него, а скимтенето им да заглъхне в гърлата.

Щеше му се да ги отведе обратно в гората при оцелялата вълчица и малките, но бяха толкова близо... Човекът събрат и другите с него щяха да намерят жената и да, им дадат от­говорите. Копнееше за гората, но още по-силно беше желание­то му да е до човека събрат. Да помогне на човеците. Не му беше лесно да понесе това чувство, но не можеше и да го отх­върли.

Искаше да го предаде някак и на глутницата, а нямаше та­кива звуци. Вълците просто следваха водача и разчитаха той да прави каквото е нужно. Затова пак щяха да тръгнат с не­го към огньовете, болката и гадната миризма, просмукала се във всичко. Но сега щяха да заобиколят местата, където дър­вото гореше най-силно - натам, където човекът събрат из­тича със странните хора, които имаха лица от дърво, а мяс­тото на душите им зееше празно. Боеше се от тези хора. Ос­таваха си загадка за него.

За да ги освободи докрай от страха, побутна с муцуна всеки от глутницата и усети колко мокра е козината им. Той щеше да бъде до тях. Той щеше да ги опази. Трябваше да тръгват, но те се противяха, още се гушеха в тъмното и гледаха плашливо. Троун обаче се нуждаеше от тях, за да бъде по-силен.

Не можеха да останат тук, помъчи се да им го втълпи. Спо­тайването в мрака не беше привично за вълци. Глутницата ловува, глутницата тича на воля.

Изръмжа, за да ги принуди да станат, да се подчинят. По­лека страхопочитанието им доби власт над стремежа да от­бягват всичко извън тъмната уличка. Надигнаха се, макар и с наведени глави и потръпващи крака.

Той ги изведе от мрачното скривалище към заревото и шу­мотевицата, дъхът на злата стихия веднага нахлу в ноздри­те му, ударите на метал в метал и човешките крясъци гър­мяха в ушите му.

Ободри с вой глутницата и се втурна пред тях, търсеше във въздуха следа от човека събрат. Знаеше накъде изтича той, но сблъсъкът се бе прехвърлил другаде. Навсякъде пок­рай края на сушата горяха човешки градежи, въздухът припукваше от горещината, а дъждовните капки се изпаряваха със съскане. Още не виждаше човека събрат, но знаеше, че е някъде там. И пред очите му имаше изобилие от плячка, възседната от хора.

Изръмжа и нападна начело на глутницата. След дълъг скок стисна със зъби шията на животно, в гърлото му рукна топ­ла кръв, а плячката се замята мъчително, за да се отърси от мъчителя. Ездачът крещеше и удряше с острието си, но Тро­ун беше неуязвим за желязо.