За честта на крадеца [bg]

— Гражданска война в империята? — попитах слисано.

Тя кимна.

— Гражданска война с трима императори, всеки от които възкръсва, настървен за мъст, всеки способен да събере и да поведе армия — отново и отново.

— Но империята вече е оцелявала в трудни времена — възразих не толкова убедено, колкото ми се искаше. — Превратът на претендентите, Въстанието на копелетата, измяната на Белите пояси под командването на Сребърния ястреб. Дори без което и да е въплъщение на Стефан на трона дворът продължавал да управлява. Защо да смятаме, че няма да се справят и с побъркан император?

— Помисли пак — посъветва ме Саможивата. — Дори „побърканият“ император си остава император.

А хората се подчиняват на императора. Или поне на един от вариантите му. Но когато трябва да избират кого от тримата да подкрепят, ще настъпи хаос — нескончаем хаос.

Светът, който се разместваше около мен, вече се рушеше. Долавях как зад хоризонта се надига гигантска вълна. Тя щеше да помете всеки и всичко по пътя си. Само глупак би останал да се мъчи с построяването на дига, когато вълната се стовари.

— Това не е моя грижа. — Изправих се малко припряно. Зрението ми се разми за половин удар на сърцето, после се възстанови. Имах предостатъчно тревоги около сестра ми, Келс и самия себе си, не ми пукаше за империята. — Аз съм от сродниците — не ми е работа да се опълчвам на императора, камо ли пък да спасявам целия шибан свят. Да се оправя както може.

— Тъй ли било? — начумери се Саможивата. Тя пък се настани в креслото си. — Не ми се вярва. Дрот, ти пазиш дневника не само за да отървеш кожата. Ако искаше само това, досега да си го дал на Келс, на Нико, на Сянката или дори на мен. Щеше да е лесно, особено за тебе. Но не го даде.

— Всички правим грешки.

— Да, но при тебе не е грешка. И знаеш ли защо? Защото в някакво кътче на душата си искаш да си един от играчите. Знаеше, че дневникът е важен. Знаеше и че можеш да го използваш, за да станеш и ти важен. И аз ще ти кажа, че успя, Дрот. Вече си въвлечен в играта и няма значение дали ти харесва какви са залозите. Тук съм, за да те уверя, че е късно да се изсулиш.

— Да бе, късно — отвърнах и тръгнах към вратата.

Очаквах да повика Железния, но чух въздишката й.

И тогава изрече думата:

— Лицемер.

Накара ме да спра, макар че не се обърнах.

— Какво?!

— Дрот, чух всякакви приказки за тебе. Описват те с какви ли не думи — корав, опасен, упорит, проницателен. Чух и не толкова приятни. Но твърде често чувам дума, с която не описват почти никой друг от сродниците.

— Дано не се готвиш да изтърсиш „честен“ — предупредих я, — защото дори аз няма да се хвана на тази въдица.

— Не честен, а почтен — подчерта тя и се засмя. — Дрот, хората наистина казват, че си почтен.

Това вече ме принуди да се обърна. Саможивата пак грейна в усмивка.

— Представяш ли си — някой нарича почтен един от нас, „торните червеи“. Чувала съм да говорят за почтеността на благородници, войници, жреци, дори — Ангелите са ми свидетели — търговци, но не и за хората от подземния свят, камо ли пък за нос.