Парижка вендета [bg]

— Любимият ти мистър Гилдхол няма да се присъедини към нас — изръмжа Лайън. — Страхувам се, че има много дълъг ангажимент.

Ашби разбра какво означават тези думи.

— Не беше нужно да го убиваш — поклати глава той.

— Напротив — засмя се Лайън. — Беше единствената възможност.

Положението ставаше отчаяно. За да пипне Каролайн и Гилдхол, Лайън очевидно беше следил всяка негова стъпка. Красивото лице на любовницата му беше разкривено от страх. И неговото сърце беше свито.

— Реших, че ще се нуждаеш от близостта на мис Дод — прошепна в ухото му Лайън и го поведе нагоре. — Което е единствената причина да е още жива. Предлагам ти да не пропилееш шанса, който й дадох.

— Искаш съкровището, нали?

— Че кой не би го поискал?

— Снощи каза, че не се интересуваш от него.

— Но после размислих. Безотчетен източник на средства, неизвестен на нито едно правителство по света. С него бих свършил много неща, и то, без да се налага да контактувам с мошеници като теб.

Колата беше паркирана под голите дървета на странична уличка, далеч от оживения трафик на близкия булевард. Наоколо беше пусто. Офисите и ремонтните работилници бяха затворени за празника. Лайън отново измъкна пистолета и започна да навива заглушител на дългата цев.

— Вкарайте я обратно в колата! — подвикна на двамата си помощници той.

Каролайн беше хвърлена на задната седалка. Лайън се наведе през отворената врата, стиснал пистолета с две ръце.

— О, боже, не! — простена тя.

— Млъквай!

Каролайн се разплака.

— Лорд Ашби, мис Дод — изправи гръб терористът. — Ще ви попитам нещо само веднъж. Ако не получа искрен и ясен отговор, ще натисна спусъка. Разбрахте ли какво ви казвам?

Ашби не отговори.

— Не ви чух, лорд Ашби — рязко се обърна Лайън.

— Какво толкова има за разбиране?

— Кажете ми къде е скрито съкровището!

Когато се разделиха преди няколко часа, Каролайн все още не беше изяснила всички детайли, въпреки че отправната точка вече й беше ясна. Дано е научила повече, помисли си с надежда той.

— В базиликата „Сен Дьони“ — бързо отвърна младата жена.

— Сигурна ли си? — попита Лайън, без да отделя поглед от лицето на Ашби, въпреки че пистолетът му беше насочен към вътрешността на колата.

— Почти. За да бъда сигурна, трябва да го видя с очите си. Трябва да огледам вътрешността на храма, защото току-що изчислих, че….

Лайн свали оръжието.

— Моли се да откриеш мястото! — изръмжа той.

Ашби продължаваше да стои неподвижен.

— Сега е твой ред — каза Лайън и насочи пистолета в гърдите му. — Имам два въпроса, на които искам бърз отговор. Поддържаш ли директна връзка с американците?

Този е лесен, помисли си Ашби и кимна.

— Носиш ли телефон у себе си?

Ново кимане.

— Дай ми го и продиктувай номера.