Парижка вендета [bg]

— Опитва се да реши всички проблеми, включително и твоите — сухо отвърна Стефани.

— Не ми е нужна помощта му.

— Защо тогава го забърка?

Защото го смяташе за приятел, който винаги е готов да помогне. Както той му бе помогнал.

— Какво стана на това корабче? — попита на глас Торвалдсен.

— На теб ли трябва да обяснявам — поклати глава Стефани и се извърна към Меган. — Ами ти? Наистина ли щеше да го оставиш да убие човек?

— Аз не работя за вас.

— Права си — кимна тя и направи знак на френския полицай, който чакаше до колата. — Разкарайте я оттук!

— Не е необходимо — намеси се Торвалдсен. — Ще си тръгнем заедно.

— Не, ти ще дойдеш с мен.

Тъй като бе очаквал този отговор, Торвалдсен отново плъзна ръка към пистолета в джоба си.

— Какво, ще ме застреляш ли? — спокойно попита Стефани.

— Не ти препоръчвам да ме притискаш — отвърна той. — В момента със сигурност ти приличам на покорен участник в собственото си унижение, но това си е мой проблем, Стефани. Уверявам те, че възнамерявам да довърша онова, което съм започнал.

Тя не отговори.

— Намери ни такси! — заповяда Торвалдсен, обръщайки се към Меган.

Тя изтича до края на моста и вдигна ръка пред първото такси, което мина по булеварда. Стефани продължаваше да мълчи, но твърдостта остана в очите й. Но там имаше и още нещо, което Торвалдсен усети безпогрешно. Тази жена не възнамеряваше да го спре.

Той действаше импулсивно — по-скоро панически, отколкото с някакъв план, а тя очевидно му симпатизираше. Разумна и опитна, тя не можеше да му помогне, но сърцето не й позволяваше да му попречи.

— Хайде, върви — промълви тя.

Торвалдсен се обърна и закуцука към таксито. Озовал се вътре, той се извърна към Меган и протегна ръка.

— Джиесемът ти!

Тя му го подаде. Той свали прозореца и го изхвърли навън.