Политичестки ред и политически упадък [bg]

Даймънд приписва този успех на фактори като използването на коне, мускети и стоманени мечове от испанците, които инките не притежават, както и на тактическите изненади. Известно е, че испанците пренасят от Стария свят болести, от които измират почти 90 процента от коренните жители.

Това обяснение за гибелта на ацтеките и инките обаче не е съвсем убедително. Политологът Джеймс Махони изтъква, че европейците разполагат с подобно предимство и при сблъсъка си с по – примитивни групи в други части на Северна и Южна Америка, но въпреки това са им необходими десетилетия, за да ги победят. Болестите със сигурност са решаващ фактор за окончателното унищожение на коренните цивилизации в дългосрочен план, но катастрофалният спад на населението започва чак през втората половина на XVII в., доста след политическата гибел на ацтеките и инките. Изглежда, че истинските причини са далеч по – политически и институционални по своята същност. Независимо от опасността подобно обяснение да е от типа „точно така“[43], самият факт на тяхната гибел навежда на мисълта, че нито една от двете цивилизации не е била толкова институционализирана, колкото е изглеждало.

Това е особено очевидно, ако сравним държавността на ацтеките или инките с китайската. Китайските държави постепенно еволюират от племенни групи по време на Източната династия Джоу, особено в течение на изпълнените с насилие петстотин години, включващи периодите Пролети – Есени и Воюващите царства (770 – 221 г.пр.Хр.). В края на този период общият брой политически единици в северен Китай спада от може би хиляда на седем, всяка от които е изградила централизирани бюрократични институции. Страната е обединена под управлението на династията Цин от 221 г.пр.Хр. и на Ранна Хан от 202 г.пр.Хр. През периода на обединението Цин – Хан Китай се състои не само от остатъците от седемте ранни воюващи царства, но и от гнезда на племенно и аристократично влияние, пръснати из цялата страна. На бюрокрацията на Хан, изградена по подобие на тази на западната държава Цин, са ѝ нужни почти двеста години, за да потисне напълно тези гнезда на съпротива и да изгради единна, модерна административна система, която управлява население с размерите на тогавашната Римска империя.

Нивото на политическо развитие на коренните империи в Новия свят по – скоро наподобява това на Китай в средата на периода на Източна Джоу, отколкото на зрялата държава Хан. Империите на ацтеките и на инките са организирани въз основата на сегментарни родословия на местно ниво (като айлу в земите на инките, социална единица, оцеляла до наши дни в Боливия и планините на Перу) и племенни съюзи. Тези империи са изключително смесени етнически и говорят на сродни, но често взаимно неразбираеми езици. Империята на ацтеките възниква чрез завоевания няколко века преди сблъсъка с Кортес, а на инките – през десетилетията непосредствено преди пристигането на испанците. И двете империи се крепят на репресии, особено ацтекската, в която се правят човешки жертвоприношения на жители от подчинените народи. Това улеснява завоевателите испанци да намерят местни съюзници, които да се борят за освобождение от своите местни управници. Кортес създава съюзи с тлакскала и тотонаките и напада Теночтитлан с десетки хиляди местни войници. Така постъпва и Писаро в Перу, който пристига непосредствено след кръвопролитния конфликт между принцовете Атауалпа и Хуаскар за наследяването на трона на Сапа Инка, или върховния вожд. Както в Мексико, испанците успяват да се възползват от разцеплението между инките. Местните съюзници изиграват решаваща роля за окончателния разгром на Тупак Амару, принца на инките, който се опитва да сплоти последната организирана съпротива през XVIII в. и все още е символ на гордостта в съвременно Перу.