Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Болката, неопределената болка в Кристиановия ляв крак от известно време беше изчезнала след употребата на някакви външни средства, но затрудненията при гълтане още се обаждаха често на трапезата, а напоследък беше се прибавил някакъв краткотраен задух, някакво астматично страдание, което Кристиан в продължение на много седмици смяташе за белодробна туберкулоза, естеството и проявите на която той с набърчен нос се мъчеше да опише подробно на семейството си. Потърсиха помощта на доктор Грабо. Той установи, че сърцето и белите дробове работели много добре, че това не често затруднение в дишането се дължало на известна ленивост на някои мускули, и предписа за облекчаване на дишането, първо, употребата на ветрило, второ — някакъв зеленикав прах, който да се запалва и да се вдишва димът. Кристиан си служеше с ветрилото даже в кантората, а когато веднъж шефът му направи бележка, той отговори, че във Валпарайзо всеки служещ в кантората имал ветрило поради жегата.
— Джони Тъндерстром... боже мили!
Но когато един ден, след като доста дълго време бе мърдал сериозно и неспокойно насам-натам в креслото си, Кристиан извади от джоба си праха, запали го и напълни кантората с такъв гъст и вонещ пушек, че неколцина се разкашляха силно, а господин Маркус цял пребледня — двамата братя стигнаха до открито спречкване, до скандал, до страшна крамола, която щеше да доведе веднага до разрив, ако консулшата още веднъж не бе потушила всичко, като им поговори разумно и отново ги сдобри.
Но не беше само това. Консулът следеше с недоволство живота, който Кристиан водеше вън от къщи, и то почти винаги дружно с адвоката доктор Гизеке, негов бивш съученик. Консулът съвсем не беше лицемер. Той добре си спомняше своите собствени младежки грехове. Знаеше прекрасно, че родният му град, този пристанищен и търговски град, гдето прилежните, високоуважаеми граждани почукваха с такова несравнимо достопочтено изражение на лицето с бастуните си по тротоара, съвсем не беше пристан на неопетнен морал. Тук хората се обезщетяваха за дните си, прекарани на канцеларския стол, не само с тежки вина и тежки ястия... Но тези обезщетения бяха загърнати с дебелия плащ на солидна почтеност и ако за консул Буденброк върховен закон беше да пази външно благоприличие, то в това отношение той се разкриваше пропит от мирогледа на своите съграждани. Адвокатът Гизеке се числеше към „учените“, които удобно се нагаждаха към житейските навици на търговците, числеше се също така към всеизвестните бонвивани, което всеки можеше да прочете по лицето му. Но като всички други заможни бонвивани той умееше да си придава благопристоен вид, отбягваше да буди негодувание и пазеше славата си на човек с ненакърнима солидност на политическите и професионални принципи. Току-що беше се разчул, годежът му с една от госпожиците Хунеус — значи, той добиваше посредством женитбата си място във висшето общество и значителна зестра. Проявяваше силно подчертан интерес и беше твърде деятелен в градските работи, ето защо се говореше, че е насочил вниманието си към едно място в кметството и накрай навярно към креслото на стария кмет доктор Йовердик.
Кристиан Буденброк, негов приятел, същият онзи, който някога бе пристъпил с твърди крачки към мадемоазел Майер дьо ла Гранж и бе й поднесъл букет с думите: „Колко хубаво играхте, госпожице!“, този Кристиан поради характера си и дългите скитнишки години бе се развил в бонвиван от прекалено наивен и безгрижен сорт: не само в сърдечните работи, а изобщо той не беше наклонен да упражнява насилие върху чувствата си, да пази дискретност, да проявява достолепие. Целият град например се смееше на неговата връзка с една фигурантка от летния театър, госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“, същата онази, която се движеше във висшето общество, разказваше на всяка дама, готова да я слуша, че „Кришан“ пак се мярнал открито посред бял ден на улицата с оная от „Тиволи“.
Не му се сърдеха и за това. Всички бяха тъй упорито скептични, че не проявяваха сериозно морално негодувание. Кристиан Буденброк и донякъде консул Петер Дьолман, когото напълно западналото предприятие караше да живее по също такъв безгрижен начин, бяха обичани като веселяци и просто необходими за всяка мъжка компания. Но на тях, разбира се, не се гледаше сериозно и не ги търсеха за сериозна работа. Знаменателно беше, че в целия град, в клуба, на борсата, на пристанището двамата бяха известни само с малките си имена — „Кришан“ и „Петер“, — а зложелатели като например Хагенщрьомови можеха да се смеят не на Кришановите разкази и шеги, а на самия Кришан.
Той не се замисляше върху това или го отминаваше с немара след един миг на странно неспокоен размисъл — такъв беше нравът му. Но брат му, консулът, знаеше всичко, той знаеше, че Кристиан създава уязвима точка за противниците на семейството и... имаше вече доста такива уязвими точки. Родството с Йовердикови беше далечно и нямаше да има никаква стойност след смъртта на кмета. Крьогерови не играеха вече никаква роля, живееха уединено и имаха неприятности със сина си... Неравният брак на покойния чичо Готхолд остана нещо неприятно... Сестрата на консула беше разведена жена, макар че не биваше да се губи надежда за повторно омъжване... Брат му пък стана смешен човек — деятелни господа се смееха благосклонно или подигравателно на неговите клоунства, с които запълваха свободните си часове. На всичко отгоре той правеше дългове и в края на тримесечието, като останеше без пари, позволяваше открито да бъде издържан от доктор Гизеке и с това направо излагаше фирмата.