Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
А върна ли се веднъж в Уш Терек и за да не се получат метастази, ще довърша подутината с исъккулския корен. Има нещо благородно в лечението със силна отрова; тя не се преструва на невинно лекарство, а ти дава да разбереш: «Аз съм отрова! Пази се! Или-или!» И ние знаем какъв риск поемаме.
Та аз не искам дълъг живот, нито пък се опитвам да разбера какво ме чака утре! След като живях през цялото време под конвой и нетърпими болки, сега искам да поживея малко и без тях — дотам се простират моите мечти. Не искам да бъда нито в Ленинград, нито в Рио де Жанейро, а само в моя затънтен край, в нашия скромен Уш Терек. Скоро ще настъпи лятото и аз искам през това лято да спя под звездите на дървеното легло с високо възглаве и по движението на Лебеда и Пегаса да зная колко е часът; искам само през това лято да поживея така, че да виждам звездите, незатулени от фенерите на лагерната зона, а после, ако ще и съвсем да не се събудя. И още едно желание имам, Николай Иванич: с вас (и с Жук и Тобик, разбира се), когато намалее горещината, да се отправя по степната пътечка, която води до Чу, и там, където водата стига до коленете, да седна на пясъчното дъно, с нозе по посока на течението, и дълго да остана така, съревновавайки се с чаплата на другия бряг кой по-дълго ще остане неподвижен.
Нашата река Чу не стига нито до море, нито до езеро, нито се влива в някоя друга, по-голяма река. Тя просто е река, която свършва живота си в пясъците! Река, която не се влива никъде; река, която дарява водите си просто така по пътя и случайно на приятели! Нима тя не прилича на нашия арестантски живот, на който не е съдено да направи нещо, а само да угасне безславно? Нима животът ни не се съдържа целият в едно политане по отвесния водопад, миг преди да сме изчезнали, и единственият спомен, който остава от нас, се съдържа в двете шепи вода, които сме протягали един на друг по време на срещите, беседите, взаимопомощта.
Река, потъваща в пясъците!… И от това мое последно политане от водопада искат да ме лишат лекарите. По някакво си право (не им минава въобще през главите да попитат себе си имат ли това право) без мен и заради мен решават да ме подложат на страшно лечение каквото е хормонотерапията. Все едно да поднесат към теб, дори и само веднъж, нажежено желязо и да те направят урод за цял живот. И това изглежда толкова естествено в делничния бит на клиниката!
Аз и много преди това се бях замислял, а сега особено дълбоко, върху следния въпрос: каква е все пак най-високата цена на живота? Колко можеш да платиш, а колко — не за него? Днес в училищата учат: «Най-скъпото нещо за човека е животът, той се дава веднъж.» Значи на всяка цена спасявай живота си… На много от нас лагерът ни помогна да разберем, че цената е прекалено висока, че погубването на добрите и безпомощни хора е цена непосилно висока, че нашият живот не заслужава тази цена. Но когато ставаше дума за угодничеството, подмазването, лъжата, лагерните гласове не бяха единодушни; говореше се, че тази цена е сносна и може би така и трябва.
А такава цена, когато, за да съхраниш живота си, заплащаш с всичко онова, което му придава цвят, мирис и вълнение? Да получиш живот в името само на храна, въздух, мускулна и мозъчна дейност? Да бъдеш вървяща схема. Тази цена не е ли отново прекалено висока? Не е ли присмех? Трябва ли да се плати? След седем години в армията и седем години по лагерите — два пъти по седем, два приказни или два библейски срока, да изгубиш способността си да узнаеш къде е мъжът и къде жената — тази цена не е ли вдигната прекалено високо?
С последното си писмо (дойде бързо, за пет дни) безкрайно ме развълнувахте. Какво, нима в нашия район се е появила геодезична експедиция?! Каква радост би била — да застанеш зад теодолита и поне годинка да поработиш като човек! Но ще ме вземат ли? Нали непременно ще се наложи да се пресекат комендантските граници, а и цялата тази работа е трижди секретна, а аз съм човек, загубил всякакво доверие.
«Мостът при Ватерлоо» и «Рим — открит град», които ми хвалите, вече няма да успея да видя: в Уш Терек втори път няма да ги прожектират, а тук, за да отида на кино, трябва след изписването някъде да пренощувам, а къде? А и не се знае дали няма да пълзя, когато ме изпишат.
Предлагате ми парички. Благодаря. Първо исках да откажа: цял живот избягвах (и успях) да правя дългове. Но си спомних, че след смъртта ми все нещо ще остане: овчата уштерекска полушубка нали все пак е някаква вещ! А двуметровото черно сукно, изпълняващо ролята на одеяло? А възглавницата, подарък от Мелничуков? А трите сандъка, представляващи леглото ми? А двете тенджери? А лагерното канче? Лъжицата? А кофата, в която растеше саксаул [46]? А брадвата? А газовата лампа в края на краищата! Аз просто прибързах, когато реших да не пиша завещание.
46
Безлистно ниско дърво в средноазиатските пустини. Б.пр.