Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Вчера сложиха на Павел Николаевич дванадесетата инжекция. Дори бе свикнал и след убождането със спринцовката не бълнуваше, но често го болеше глава и изпитваше слабост. Най-радостното се съдържаше във факта, че смъртта вече не го заплашва, че всичко е било просто излишна семейна паника. Половината от подутината изчезна, а и това, което бе останало от нея, омекна и макар да му пречеше все още, той можеше да върти главата си свободно. Оставаше само слабостта. Но тя бе преодолима, дори бе приятно да лежи и да чете «Огоньок» и «Крокодил», да пие укрепващи сокове, да избира вкусни неща, които му се искаше да яде, да говори с приятни хора, да слуша радио, но това можеше да стане само у дома. Би останала само тази слабост, ако Донцова не му причиняваше болка като удар с камшик, когато всеки път опипваше мястото под мишниците му. Тя търсеше нещо, а всеки, полежал месец в отделението, можеше лесно да разбере какво търси: нова подутина. Извикваше го и в кабинета си, караше го да ляга и опипваше слабините му по същия жесток начин.
— Какво? Възможно ли е да се прехвърли на друго място? — питаше тревожно Павел Николаевич. Цялата радост от спадането на подутината мигом се помрачаваше.
— Затова и лекуваме, за да не се мести! — тръсваше глава Донцова. — Но трябва още доста инжекции дави сложим.
— Още колко? — ужасяваше се Русанов.
— По-късно ще стане ясно.
(Докторите никога не говорят точно.)
Той вече бе отслабнал толкова от дванадесетте, вече клатеха глави над анализите на кръвта му, а се налагаше още Бог знае колко инжекции да изтърпи. Подутината спадаше, а до истинската радост бе още далеч. През по-голяма част от деня Павел Николаевич обикновено лежеше. За щастие Хищника се укроти, престана да реве и да се заяжда — вече стана ясно, че не се преструва и че и него болестта го бе укротила. Все по-често полагаше глава на леглото и оставаше дълго така, притворил очи. А Павел Николаевич вземаше прахове против главоболие, слагаше студен компрес на челото си и затваряше очи. И така и той, и Хищника лежаха дълго, всеки на леглото си, спокойно, без да се карат.
През това време закачиха над широката стълбищна площадка (оттам бяха откарали в моргата онова дребно човече, което дишаше от кислородната възглавница) лозунг — както се полага с бели букви върху тъмночервено платно:
Разбира се, на такова платно и на такова видно място би било по-добре да закачат октомврийски или първомайски лозунг, но за тукашната обстановка и този призив бе много важен; на няколко пъти вече Павел Николаевич, посочвайки го, спираше болните, за да не тровят душата си с разговори за болестите.
(А въобще, разсъждавайки държавнически, по-правилно би било да не събират раковите на едно място, а да ги настаняват в различни обикновени болници; така нямаше да се плашат един друг и можеше да не им се казва истината и това би било по-хуманно.)
Пациентите в стаята се сменяха, но никога не идваха весели хора, а такива, чието състояние бе още по-трагично. Единствено Ахмаджан, вече махнал патериците, очакваше да го изпишат, показваше белите си зъби, но освен себе си не можеше да развесели никой друг, а събуждаше може би само завист.
И изведнъж днес, само два часа след като се настани мрачният с големите подпухнали очи, в този сив унил ден, когато всички лежаха по леглата си и стъклата, изпотени от дъжда, през които почти не влизаше светлина и затова искаха преди обяда да запалят лампите в стаята, изпреварвайки сестрата, с бърза, уверена крачка влезе много общителен човек със среден ръст. Той дори не влезе, а влетя — толкова бързо, сякаш очакваше да види пред себе си строени в редица войници, които са се уморили да го чакат. Спря се учуден, че всички лежат умърлушени по леглата, и дори свирна. И енергично, бодро, сякаш ги укоряваше, заговори:
— Ех, братлета, защо всички лежите като подмокрени? Защо сте подгънали коленете? — И макар те да не бяха готови за срещата, той ги приветства с полувоенен жест, сякаш ги поздравяваше: — Чали, Максим Петрович! Моля да го обичате! Сво-бод-но!
Върху лицето му нямаше и следа от нетърпимите болки на човек, страдащ от рак; уверената му усмивка веднага направи впечатление на всички и някои, в това число и Павел Николаевич, не се сдържаха и също се усмихнаха. Изглежда, от месец насам този бе първият човек, който влизаше в стаята!
— Такааа. — Без да пита когото и да било, с бърз поглед огледа определеното за него легло и бързо се насочи натам. То се намираше до Павел Николаевич, беше бившето легло на Мурсалимов. Новият пациент мина откъм страната на Русанов, седна и опита пружината. Веднага определи: