Раково отделение

Майката на Вадим обиколи четири приемни на високопоставени лица, но не успя да изпроси злополучното колоидно злато. Тя донесе от Русия онази брезова гъба, разбра се със санитарката да носи на сина й бурканчето с отвара през ден, а после отново отлетя за Москва, за да протрие прага на други приемни за проклетото злато. Тя не можеше да се примири с факта, че някъде съществува радиоактивно злато, а метастазите на сина й ще се разпространят по слабините му.

Дьомка се приближи до Костоглотов, за да каже последната си дума или за да я чуе. Костоглотов лежеше по диагонал на леглото, сложил краката си върху таблата, а главата си провесил над пространството между неговото и съседното легло. И така, изглеждащ преобърнат и виждайки в същата поза и самия Дьомка, той му протегна ръка и започна тихо (вече му бе трудно да говори високо) да го напътства:

— Не се плаши, Дьомка. Лев Леонидович дойде, видях го. Той бързо ще го отреже.

— Наистина ли го видя? — оживи се Дьомка.

— Да.

— Колко е добре, че го дочаках!

Да, щом само се появеше по коридорите на клиниката този дангалак хирург с прекалено дълги увиснали ръце, надеждата на болните веднага озаряваше лицата им, разбирайки, че именно този дългуч им е липсвал цял месец. Ако позволяваха на болните да избират сами хирурга си, навярно всички биха се записали при Лев Леонидович. И вървеше той из клиниката разсеян, но и това се тълкуваше като факт, че днес не е ден за операции.

Макар Дьомка да не слагаше по-ниско от Лев Леонидович като хирург Евгения Устиновна, слабичката Евгения Устиновна, но все пак друго си беше да види над себе си в операционната косматите като на маймуна ръце. Кой знае защо Дьомка бе убеден, че каквото и да се случи — дали ще го спаси или не, бе изключено Лев Леонидович да допусне грешка.