Раково отделение

Е, сетихте ли се? Вие, разбира се, ще ми кажете, че съм се увлякъл: ако става дума за разпределителния затвор, откъде ще се вземат одеяла, а ако е за следствения — защо липсват нощните разпити. Предполагайки, че това писмо ще бъде проверено в уштерекската поща, не влизам в подробности за другите аналогии.

Ето, такова житие-битие изтърпях вече пет седмици в раковото отделение. Понякога ми се струва, че отново съм се върнал в предишния си живот, който няма край. Най-мъчителното е, че лежа без присъда, очаквайки особено разпореждане. (А от комендатурата имам разрешение само за три седмици, формално вече съм просрочил и биха могли да ме съдят за бягство.) Нищо не казват по повод изписването, нищо не обещават. Изглежда, като се ръководят се от лечебните инструкции, са длъжни да изстискат от болния всичко, което подлежи на изстискване, и пускат едва когато кръвта няма да ти стигне да се «държиш».

Резултатите: онова хубаво, както вие го бяхте нарекли в предишното си писмо, «еуфорично» състояние, в чиито обятия се намирах през последните две седмици от лекуването, когато просто се радвах, че се връщам към живота, изчезна яко дим. Много съжалявам, че тогава не настоях да ме изпишат. Полезното в моето лечение свърши, започнаха вредните последици.

Облъчват ме с рентген два пъти дневно по двадесет минути — триста рентгена и макар отдавна да съм забравил болките, с които пристигнах от Уш Терек, опознах специфичното повдигане от рентгеновите лъчи (а може би това се дължи на инжекциите; тук всяка процедура се отразява). Като ме завърти нещо в гърдите, продължава с часове! Разбира се, отказах се от пушенето — от само себе си се получи. И в такова противно състояние съм — не мога да се разхождам, не мога да седя, само една удобна поза измислих (в нея ви пиша, затова буквите са толкова разкривени): без възглавница, легнал по гръб, свил крака, положил главата си почти в ъгъла на леглото. Когато те извикват за поредния сеанс и ти влизаш в апаратната, изпълнена с гъстия рентгенов мирис, просто се страхуваш да не повърнеш. От това постоянно повдигане можеш да се отървеш единствено със солени краставички и кисело зеле, но няма откъде да ги намериш, защото не пускат болните да излизат извън болничния двор. Обясниш, а те: нека роднините ви донесат! Роднини!… Известно е, че нашите близки тичат на четири крака в красноярската тайга! Какво му остава на бедния арестант? Обувам ботушите, препасвам халата с войнишкия си колан и се промъквам до мястото, където болничната стена е полуразрушена. Излизам оттам, пресичам железопътната линия и след пет минути съм на пазара. Там моят вид на никого не прави впечатление. В това откривам духовното здраве на нашия народ, който е привикнал към всичко. Разглеждам пазара и мрачно се пазаря, както само зековете [45], изглежда, умеят (за голяма, бяла, тлъста кокошка си изкълчвам езика: «Лелче, колко искаш за това туберкулозно пиленце?») Какви рубли бих могъл да имам? Откъде да ги намеря? Дядо ми казваше: копейката пази рублата, а рублата — главата. Мъдър човек беше дядо ми.