Раково отделение

— Добре, ще ви обясня — Авиета бе разтворила широко ръцете си и бялата зигзагообразна ивица трептеше като мълния от едната ръка през гърдите до другата ръка. — Няма нищо по-лесно от това да се вземе даден факт, какъвто е, и да се опише. Но трябва дълбоко да разореш действителността, за да покажеш кълновете на бъдещето, които не се виждат с просто око.

— Кълновете…

— Какво?

— Кълновете сами трябва да израснат — побърза да се изкаже Дьомка, — а ако се разоре почвата, те няма да израснат.

— Е, добре. Говорим не за селското стопанство, момче! Да казваш на народа истината, съвсем не означава да говориш лоши работи, да му навираш в очите недостатъците. Може да се говори безстрашно за доброто, за да стане то още по-добро! Откъде се появиха тези фалшиви изисквания на така наречената «сурова правда»? А и защо правдата трябва непременно да бъде сурова? Защо не би могла да бъде светла, увлекателна, оптимистична? Цялата ни литература трябва да бъде празнична! В края на краищата хората се обиждат, когато се пише за живота им с мрачни краски. Харесва им, когато пишат за него, украсявайки го.

— Въобще с това човек може да се съгласи — чу зад себе си приятен мъжки глас Ала. — И наистина кому е нужно четивото, да събуждат в душата му униние?

Разбира се Авиета не се нуждаеше от услугите на какъвто и да било съюзник, но знаеше, че ако някой каже нещо, винаги ще й бъде от полза. Тя се обърна. Бялата мълния отново трепна. Симпатичен млад човек, неин връстник, държеше между зъбите си черна тежка писалка.

— А за какво е литературата? — питаше той, без да се разбере дали задава този въпрос на себе си, на Дьомка или на Ала. — Литературата е, за да ни развлича, когато настроението ни е лошо.

— Литературата ни учи как да живеем — избоботи Дьомка, изчервил се от неловкост.

Вадим отметна глава.

— И намерил се учител! В живота си все някак ще се оправим и без нея. Нима писателите са по-умни от нас, практиците?

Той и Ала размениха погледи. Макар двамата да бяха почти връстници, доста симпатични и не можеше да не се харесат един друг, всеки от тях дотолкова следваше свой установен път в живота, че в никакъв чужд поглед не би могъл да потърси началото на приключение.

— Въобще прекалено много преувеличават ролята на литературата — разсъждаваше Вадим. — Превъзнасят книги, които не заслужават това. Да вземем «Гаргантюа и Пантагрюел». Преди да я прочетеш, мислиш, че е нещо грандиозно, а щом я прочетеш, откриваш само цинизми и разбираш, че напразно си си загубил времето.

— Еротичният момент го има и у съвременните автори. Той не е излишен — строго възрази Авиета — и в съчиненията с най-дълбока идейна насоченост.

— Не, излишен е — уверено отговори Вадим. — Печатното слово не е, за да се гъделичкат долни страсти. Възбуждащи средства продават в аптеките.

И без повече да гледа в пуловера й, не очаквайки, че тя ще се опита да го разубеди, той отново потъна в книгата си.

Авиета винаги се огорчаваше, когато хорските мисли не се деляха на две отчетливи групи от верни и неверни доводи, а се разсейваха в неочаквани оттенъци, раждащи само идейна безпътица както сега, когато бе невъзможно да се разбере: с нея или срещу нея е този млад човек, да спори ли с него или не?