Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Баща ми казваше, че лошата кръв може да прескочи две поколения, след което да се прояви с удвоена сила. „Ще се стовари отгоре ти като буксирната верига върху крака ти, Скут“ — веднъж ми каза той.
Тя клати глава. Не знае за какво й говори. А някаква част от нея изобщо не иска да знае.
— Случи се през декември — добавя Скот. — И студовете тъкмо бяха дошли. Първите за онази зима. Живеехме във фермерска къща, заобиколена от всички страни от поля, а единственият път водеше до магазина „Мюли“ и Мартенсбърг. На практика бяхме откъснати от света. Живеехме съвсем сами, разбираш ли?
Тя разбира. Естествено, че разбира. Представя си пощальона, който се появява от време на време, и, разбира се, „Спарки“ Ландън, който трябваше да ходи
(в „Ю Ес Гиппъм“)
на работа, но това е всичко. Никакви училищни автобуси, защото двамата с Пол учат вкъщи. Училищните автобуси са за онези, които ходят в „яслите за магарета“.
— Снегът усложни живота ни, а студът — още повече. Мразовитото време не ни позволяваше да излезем навън. Отначало обаче годината не ни изглеждаше толкова лоша. Поне имахме елхичка. Имаше години, когато във вените на татко бушуваше лошата кръв… или той не беше в настроение… и нямахме нито елха, нито подаръци. — От устните на Скот се отронва къс, безрадостен смях. — На една Коледа ни държа до три посред нощ, за да ни чете от Апокалипсиса на Йоан — онази част за чашите, язвите и ездачите с разноцветни брони, — след което захвърли Библията на кухненския под и изрева: „Кой пише тези идиотски глупости? И кои са тези идиоти, които вярват в тях?“ Когато беше в такова настроение, Лизи, можеше да крещи като капитан Ахав в последните дни на „Пекуд“.
Точно тази Коледа обаче всичко изглеждаше чудесно. Знаеш ли какво направихме? Отидохме в Питсбърг на пазар и татко дори ни заведе на кино — Клинт Истуд играеше полицай и стреляше на поразия в един голям град. От изстрелите ме заболя главата, от пуканките ме заболя коремът, но си мислех, че това е най-прекрасното нещо, което съм виждал. Когато се върнахме вкъщи, веднага започнах да пиша разказ, сходен с филма, и още същата вечер го прочетох на Пол. Навярно писанията ми са били повече от глупави, но брат ми хареса разказа.
— Наистина си имал страхотен брат — деликатно отбеляза Лизи.
Старанията й обаче са напразни, понеже Скот изобщо не я чува.
— Мисълта ми е, че се разбирахме отлично в продължение на много месеци, сякаш наистина бяхме нормално семейство. Ако съществува подобно нещо, в което се съмнявам. Но… но…
Той млъква и се замисля.
— После, малко след Коледа, бях в стаята си… — продължава след известно време. — Беше студено — по-студено и от вещерска цица — и се очакваше да падне голям сняг. Седях на леглото си и четях учебник по история; по едно време погледнах през прозореца и видях баща си да прекосява двора, понесъл наръч дърва. Веднага се спуснах по задното стълбище, за да му помогна — да ги сложим в щайга, та да не посипем пода с кора и стърготини, понеже татко мразеше мръсотията. И Пол беше…
10.
Пол седи на кухненската маса, когато неговият по-малък брат, който е само на десет години и има нужда от подстригване, слиза по задното стълбище. Връзките на гуменките му подскачат нагоре-надолу. Скот си мисли, че ей-сега ще попита Пол дали иска да идат да се пързалят на хълма зад хамбара, след като приберат дървата в щайгата, ако баща им не им възложи други задачи.
Пол Ландън, тринайсетгодишен, строен и вече много красив, се взира в разтворена книга. Заглавието е „Въведение в алгебрата“. Скот изобщо не се съмнява, че батко му се е борил с хиксове и уравнения, преди да се обърне и да го погледне. Бъдещият писател е на три стъпала от подножието на стълбите, когато Пол завърта глава към него. Миг по-късно по-големият брат се изстрелва към по-малкия, срещу когото никога досега не е вдигал ръка. Ала дори и този миг е достатъчен, за да се разбере, че Пол не си седи на масата в кухнята. Пол не чете. Не учи.
Пол дебне плячката си.
И онова, което Скот вижда в очите на брат си, когато онзи толкова рязко скача, че столът полита към далечната стена, е не пустота, а лоша кръв. Тези очи вече не са сини. Зад тях нещо в мозъка на Пол се е взривило и ги е изпълнило с кръв. Капки кръв блещукат и в ъгълчетата им — досущ алени семенца.
Друго дете навярно би замръзнало от страх и би загинало от ръцете на чудовището, което само допреди час е било юноша, в чиято глава са се въртели мисли за домашното му и подаръка, който двамата със Скот са можели да купят за бащата, ако обединят финансовите си ресурси. Ала Скот е необикновен като батко си. Обикновените деца никога не биха оцелели в компанията на Спарки Ландън и без съмнение именно опитът, натрупан от съвместния живот с бащиното безумие, го спасява сега. Той веднага разпознава безумието и не губи време в неверие и потрес. Обръща се светкавично и се опитва да се изкатери по стълбите, ала смогва да направи само три крачки, преди Пол да го сграбчи за краката.