Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Каква?
— Жезълът на Гладстон се намира в тази сграда. Той би бил равностоен на Нуда. Но е магически охраняван. Ще трябва да намеря начин да го взема.
— Но първо трябва да се изплъзнем от Нуда… — каза Кити.
— Освен това остава и дребният въпрос дали ще имам силата да го използвам.
— Да. Последният път не се справи.
— Добре, де. Знам. Сега съм по-силен оттогава. Но съм и изморен. — Той отново вдигна диска. — Къде е това дяволче?
— Вероятно мъртво в някоя канавка, заради лошото ти отношение. Мандрейк — рече Кити, — чувал ли си за магьосника Птолемей?
Той се намръщи.
— Разбира се. Но откъде ти…?
— Ами за Апокрифите му? Чувал ли си за тях?
— Да, да. Имам ги в библиотеката си. Значи…
— Какво е Портата на Птолемей?
Той я изгледа с празен поглед.
— Портата на Птолемей? Кити, това е въпрос за учени и магьосници, едва ли е за обикновени хора. Защо питаш?
— Елементарно — каза тя. — Защото не мога да чета на древногръцки. — Тя бръкна в съдраното си палто и измъкна книгата на господин Бътън. — Ако можех и сама щях да разбера. Ти, предполагам, с всичките ти привилегии, знаеш този език. Какво е Портата? Как се стига до Другото място? И стига си ми задавал въпроси; нямаме време.
Мандрейк се пресегна и взе малкото, тънко томче, леко обгорено там, където беше ударило Инферното.
Подаде й празния бронзов диск, отвори внимателно книгата с пръсти и бавно и наслуки разлисти страниците. Очите му се плъзгаха по колоните. Сви рамене.
— Плод на въображението. Очарователно идеалистична теория в някои от тезите си, ако не и погрешна. Някои от твърденията… Ами, Портата на Птолемей е предполагаем метод за обръщане на нормалния процес на призоваване, чрез който магьосникът или нещо друго, дух или нещо съзнателно, се оттегля за известно време на мястото, където живеят демоните. Авторът — според твърденията това е Птолемей от Александрия — твърди, че самият той го е правил, въпреки че защо би рискувал с такова ужасяващо изпитание изобщо не е ясно. Това достатъчно добре ли е за теб? О, извинявай — това е въпрос.
— Не. Не е достатъчно добре. Каква е точната формула? Посочва ли я той?
Мандрейк се плесна по главата раздразнено.
— Кити! Напълно ли полудя? Имаме по-важни неща да…
— Просто ми кажи! — Тя пристъпи към него със стиснати юмруци.
Мандрейк отстъпи назад. В този момент гадателското стъкло в ръцете на Кити затрептя и забръмча. Бебешкото лице се върна, изглеждаше уплашено и задъхано. Няколко секунди не проговори, а само пъхтеше и охкаше неравномерно. Кити поклати съжалително глава.
— Робът ти се върна. Буквално е мъртво, бедното малко нещо.
Бебето се оригна шумно, после прошепна дрезгаво:
— Коя е тази повлекана?
Мандрейк взе диска от ръцете й с подчертана галантност.
— Просто ни кажи какво видя.
— Не беше приятна гледка, шефе. — Бебето си опипа носа развълнувано с един пръст. — Прав ли съм да мисля, че това ще е последната ти задача към мен? При положение, че си заключен в килия и си заобиколен от яростни демони, подготвящи се да си отмъстят, както са желали в продължение на хиляди години? Просто се чудя.
Кити изскърца нетърпеливо със зъби. Мандрейк я погледна.
— Как мислиш? Живите Въглени?
— Каквото и да е.
Бебето изграчи притеснено и заговори бързо:
— Следвах заповедите ти стриктно; не можеш да се недоволен. Първо, големите духове. О, те са могъщи; нивата се изкривяват от техните движения. Седем са; всичките носят човешки тела и така скриват истинската си форма. В центъра седи Нуда и издава бързи заповеди. Останалите припкат и изпълняват исканията му. В съседни зали, пръснати като кегли, лежат телата на бюрократите от Уайтхол. От една странична стая…
Мандрейк прекъсна бързия поток от думи.
— Чакай. Как се движат демоните? Удобно ли им е в приемниците?
— На повечето не. Движат се, сякаш са им счупени крайниците. Но все пак пеят от радостта от свободата. Ако можех да се присъединя към тях… — рече бебето с копнеж — … бих поставил костите ти на метален поднос и щях да барабаня с тях. Да казвам ли още?
— Описания, да. Празни заплахи, не.
— От една странична стая постоянно се точи стадо от раздърпани човеци. Ръцете им са завързани, устите са запушени с восък и лен. Великите духове ги подкарват като кози към пропаст. Водят ги един по един в средата на стаята, отпушват им устите и ги изправят пред стола на господаря Нуда. Той им поставя ултиматум.