През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— После веднага ли отиде в стаята си, за да сложиш в шкафа спечеленото?
— Не. Преди това трябваше да отида да отворя портата на тримата. Смятаха, че вече няма смисъл да лягат да спят, защото било много късно. Утрото приближаваше и те предпочетоха веднага да тръгнат. Платиха за това, което бяха яли, повече, отколкото им исках, а после потеглиха.
— Накъде? Казаха ли ти?
— Да. Щяха да ходят в Дойран.
— Хм! Значи на юг, през Футкьой и Олевуца.
— А откъде дойдоха?
— От Мелник.
— От Мелник ли? И бяха трима? Добре ли ги огледа?
— Разбира се! Нали играх с тях почти шест часа.
В мен се бе породило съмнението, че тримата крадци са същите мъже, които търсим. Затова продължих да питам:
— Значи тогава си видял и конете им?
— Да. Бяха три бели коня.
— Пек не гюзел (Колко хубаво, колко хубаво) — не се сдържа Халеф. — Веднага го предположих, сихди, веднага!
— Да, ти си проницателен приятел и закрилник на господаря си.
— Какво е предполагал, какво? — попита бързо гостилничарят.
— Нещо, което по-късно може би ще те заинтересува — отговорих му аз. — Първо ще те помоля да ми кажеш още нещо.
— Свързано ли е с хората, които ме ограбиха?
— Позна.
— Питай тогава! Ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш.
Лицето му прие съвсем друг израз. Думите на дребния хаджия го бяха накарали да предположи, че по някакъв начин сме свързани с крадците, и сега бе любопитен да узнае подробностите. По очите му личеше, че започна да го изпълва една макар и неопределена надежда.
— Значи те вече си бяха заминали, когато ти откри липсата на парите — казах аз. — Не падна ли подозрението ти веднага върху тях?
— Не. Разбира се, веднага събудих хората си и ги разпитах. Всички са честни хора, и сред тях няма човек, когото бих могъл да заподозра в подобно нещо. Претърсих всички, без да открия нещо, което да предизвика дори и най-малко подозрение. Едва тогава се сетих за тримата чужденци. Разпитах за тях и научих от надничаря, че един от тях е бил зад къщата точно по времето, когато съм прибирал парите в спалнята си.
— Но кражбата може и да не е била извършена в този момент, а много по-късно!
— Разбира се. И аз мисля така.
— А на мен ми се струва, че само един човек не е бил достатъчен, за да бъдат откраднати парите. Необходими са били най-малко двама. Не можеш ли да си спомниш дали не са липсвали двама едновременно?
— Да, дори много добре. Първоначално това не ми направи впечатление. Едва по-късно се сетих.
— Кога стана кражбата?
— Още преди хората ми да си легнат.
— Семейството ти в твоята стая ли спи?
— Естествено. Всички.
— Значи кражбата наистина е извършена, преди да легнат да спят. Крадците са го обмислили много добре. Но как са успели да направят така, че да не можете да ги заварите?
— Единият от тях започна да ни показва номера с карти. Понеже много ми харесаха, той ми позволи да доведа всичките си хора. Докато той ни е забавлявал, другите двама са се отдалечили, без това да ми направи впечатление. Едва като се върнаха, той каза, че ни е показал всичко, каквото умее. После всички се разотидоха, а ние продължихме да играем.
Не бива да се учудвате, че в това отдалечено турско село се играе на карти. Много често бях виждал в Турция да играят с тях. Наблюдавал бях фокусници да правят номера с карти, които по майсторство не отстъпваха на нашите. Обикновено бяха гърци или арменци. Истинският турчин не притежава необходимото търпение да придобие съответната сръчност с продължителни упражнения. Затова ни най-малко не бях учуден, че тук, в странноприемницата на Дабила, са били изпълнявани подобни номера с карти, но бях любопитен да узная кой от тримата се бе представил като фокусник.
Накарах гостилничаря да ми опише мъжа и стигнах до извода, че това е бил избягалият от затвора тъмничар. Следователно Манах ал Барша и Баруд ал Амасат бяха извършили кражбата заедно и, разбира се, можеше да се предположи, че надзирателят е бил предупреден за тяхното намерение.
— Значи след претърсването и разпита на слугите си стигнал до убеждението, че чужденците са били крадците? — продължих да питам аз. — Какво направи после?
— Заповядах на ратаите си да яхнат конете и да ги настигнат.
— Така! А защо ти самият не тръгна след тях?
— Препуснах с най-голяма бързина към полицейския началник в Остромджа, за да съобщя за станалото и да поискам гавази. Той се съгласи да изпълни желанието ми едва след продължителни преговори и след като платих петстотин пиастъра. Трябваше да поема задължението да покрия всички разходи, които щяха да възникнат при преследването на крадците, а в случай че бъдат заловени, да платя десет фунта извънредно възнаграждение.