Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И във Фанагория всичко се продаваше, и всичко се купуваше, и се говореше на всички езици, и вървяха всички пари. И всеки можеше да размени монетите си върху трапезите на менялите, които седяха из тържището. И който не говореше, можеше да се разбере със знаци, а който нямаше пари, можеше, ако е жена — да продаде любов, ако е мъж — да продаде меча си. И най-отчаяните се продаваха сами на тържището за роби.
Но ако обезумелите пълчища риби се блъскаха само няколко дни през годината в устието на Дон и Кубан, то тези тълпи връхлитаха тържището на Фанагория през всеки ден на годината. И на двете пристанища, едното морско и другото речно, ден и нощ се товареха и разтоварваха кораби и лодки, а болгарската стража броеше вързопи, разтваряше вързопи и бъчви, събличаше голи търговци и вземаше справедлива дан за хана на всички болгари. И слагаше на вързопите оловни знаци, пък на търговците даваше пергаменти.
А наред с търговците имаше жреци от всички вери, които ловяха из тълпата човешки души. И се разминаваха ромейски поп в черно расо с даоиски монах в жълта шапка и дреха от птичи пера, арабски ходжа с чалма и будист с бръснат череп, еврейски равин с брада и молитвена шапчица и болгарски жрец в бяла кожена дреха.
И отстрани на тържището се виждаха християнски храм, арабска джамия, еврейска синагога и светилища на разни други богове. Но нямаше храм на Тангра. Единственият храм на Тангра беше горе, в крепостта, до двореца, ограден с два реда колони, а вътре със светилище, което имаше слепи стени и само една двойна врата. И жрецът видя, че Аспарух гледа храмовете, които ограждаха тържището, та каза:
— Човешка глупост и тщеславие е да се строят големи храмове на бога. Защото никога човекът не може да построи храм като този, който самият бог строи за своя прослава и за свой дом. Нима могат човешки ръце да вдигнат връх като Кан — Тангра, в който обитава Тангра? Нима можем да изградим тази могила, висока десетки хиляди стъпки, цялата от бял мрамор, а където свършва мраморът, се вдигат стени от бели ледове? Нима можем да запалим кадилници, които да димят, както снежните вихри около Кан — Тангра, когато се вдигат нагоре към бялото му чело? А когато видиш Светилището на Големия конник, ти ще разбереш, че човешка ръка не може да изгради такъв храм на своя бог, ако бог сам не го изгради.
Когато жрецът спомена за Светилището на Големия конник, пред Аспарух се върна призрачното отражение на Кубрат в прашното огледало. И сърцето го заболя, та замалко не се преви напред като старец. И като сложи ръка на сърцето си, ето — дланта му легна върху пергамента с плача на Гилгамеш.
И жрецът, който незабелязано следеше лицето на Аспарух, неочаквано го запита:
— За какво мислиш?
Аспарух помисли, а след това посочи с поглед хората наоколо и каза:
— Погледни, те се разминават — все едно, че не се виждат. Очите им са в стоките. Гледат се — все едно, че всеки живее в различен свят и различно време, и макар да се блъскат, те не могат да се докоснат. Никой не иска да знае за другия. Виж оня човек, който се е проснал на земята и лови въздух с устата си. Никой не се навежда над него дори да го попита. И аз няма да отида при него.
И като поспря, сякаш си припомняше нещо, Аспарух добави и каза:
— А в степта всеки пътник е като божи пратеник. Виждаш го отдалеч и чакаш да го посрещнеш. Дори да е враг, ти пак го посрещаш. А тук се разминаваш, тук не го виждаш. Той ти е безразличен. Татко, това са мъртъвци и се разминават техните призраци.
И Аспарух още каза: