Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

Не успях да разкажа и за дните, в които Аспарух ловеше орли, защото баба Акага му даде мъжко име, преди да е сторил нещо достойно за мъж, и той поиска да покаже, че е мъж. А само истински мъже ловят степни орли, тъй като орлите носят смъртта под ноктите си и одрасканият от орлови нокти ловец умира като от отровна стрела.

Аспарух издълба яма на могила, покри я със съчки и треви, та сложи върху съчките убита сайга. И се скри в ямата. И орелът разсече със свистене въздуха и тънката Аспарухова ръка хвана змийската кожа на силния орлов крак. И подир ужаса на първата борба с орела — подир въртопа от пера, нокти, клюнове и подир възела от насилие, страх и стръв, когато Аспарух не виждаше и не чуваше нищо, а сляпо се бореше като със себе си, — след като си пое дъх, Аспарух видя, че орелът е мъртъв.

Но Аспарух хвана втори орел и вдигна шатра върху плитка вода. И влезе в шатрата, за да не може орелът да кацне никъде другаде, а само върху Аспаруховата ръка. И след като се блъска дълго в кожите на шатрата, орелът кацна върху ръката на Аспарух. И трябваше да се крачи непрестанно из водата, за да се замае орелът, а то излезе, че се замая Аспарух. Защото на третия ден, след две безсънни нощи, Аспарух започна да заспива прав, както заспиваше в седлото. А щом отвореше очи, виждаше втренчения поглед на жълтите орлови очи, сякаш орелът се мъчеше да го опитоми.

И тогава Аспарух се облегна на шатрата и се опита да слее душата си с душата на орела, за да го разбере и да погледне света с орловите очи. Защото Аспарух успяваше да влезе в тялото на кон — и когато сякаш му израстваше грива и стъпалата му се втвърдяваха като копита, той се сливаше с душата на коня. И Аспарух усети, че душата му се доближава и допира до душата на орела. Двете души бяха води на два извора, разделени от тънка ципа като мехур на риба. И тази тънка преграда се разкъса, и душата на орела като ледена вода заля Аспаруховата душа. Така орловата душа помете като порой душата на Аспарух — и Аспарух разбра, че се задушава и се дави. И сякаш полетя над ледена пустиня — и в пустинята, и над нея нямаше нищо — единствено блясък на лед и самота. Да, имаше алчност, имаше стръв и гордост, но Аспарух усети, че го задушава дивата самота на орела. И Аспарух затвори очи, за да пресече потока, който искреше и се изливаше от орловите очи, та пипнешком — без дори да диша — успя да намери завесата на входа. Чу плясъка на орловите крила и тържествуващия крясък на орела, който се издигна в небето. Не отвори очи да проследи полета му, а излезе от плитката вода и се просна в тревата. И докато спеше без съновидения, душата му зарасна и се напълни отново със светлина и полусенки. Но в Аспаруховата памет остана белег на порязано от блясъка на ледената самота.