Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Не успях да разкажа и за дните, в които Аспарух ловеше орли, защото баба Акага му даде мъжко име, преди да е сторил нещо достойно за мъж, и той поиска да покаже, че е мъж. А само истински мъже ловят степни орли, тъй като орлите носят смъртта под ноктите си и одрасканият от орлови нокти ловец умира като от отровна стрела.
Аспарух издълба яма на могила, покри я със съчки и треви, та сложи върху съчките убита сайга. И се скри в ямата. И орелът разсече със свистене въздуха и тънката Аспарухова ръка хвана змийската кожа на силния орлов крак. И подир ужаса на първата борба с орела — подир въртопа от пера, нокти, клюнове и подир възела от насилие, страх и стръв, когато Аспарух не виждаше и не чуваше нищо, а сляпо се бореше като със себе си, — след като си пое дъх, Аспарух видя, че орелът е мъртъв.
Но Аспарух хвана втори орел и вдигна шатра върху плитка вода. И влезе в шатрата, за да не може орелът да кацне никъде другаде, а само върху Аспаруховата ръка. И след като се блъска дълго в кожите на шатрата, орелът кацна върху ръката на Аспарух. И трябваше да се крачи непрестанно из водата, за да се замае орелът, а то излезе, че се замая Аспарух. Защото на третия ден, след две безсънни нощи, Аспарух започна да заспива прав, както заспиваше в седлото. А щом отвореше очи, виждаше втренчения поглед на жълтите орлови очи, сякаш орелът се мъчеше да го опитоми.
И тогава Аспарух се облегна на шатрата и се опита да слее душата си с душата на орела, за да го разбере и да погледне света с орловите очи. Защото Аспарух успяваше да влезе в тялото на кон — и когато сякаш му израстваше грива и стъпалата му се втвърдяваха като копита, той се сливаше с душата на коня. И Аспарух усети, че душата му се доближава и допира до душата на орела. Двете души бяха води на два извора, разделени от тънка ципа като мехур на риба. И тази тънка преграда се разкъса, и душата на орела като ледена вода заля Аспаруховата душа. Така орловата душа помете като порой душата на Аспарух — и Аспарух разбра, че се задушава и се дави. И сякаш полетя над ледена пустиня — и в пустинята, и над нея нямаше нищо — единствено блясък на лед и самота. Да, имаше алчност, имаше стръв и гордост, но Аспарух усети, че го задушава дивата самота на орела. И Аспарух затвори очи, за да пресече потока, който искреше и се изливаше от орловите очи, та пипнешком — без дори да диша — успя да намери завесата на входа. Чу плясъка на орловите крила и тържествуващия крясък на орела, който се издигна в небето. Не отвори очи да проследи полета му, а излезе от плитката вода и се просна в тревата. И докато спеше без съновидения, душата му зарасна и се напълни отново със светлина и полусенки. Но в Аспаруховата памет остана белег на порязано от блясъка на ледената самота.
И тъй ми се иска да разказвам за детето Аспарух и за степите, в които израсна, защото ги обичам, но в моите сънища вече шуми тържището на Фанагория.
2.
Имаше едно момче без баща и без майка. Откърми го в пазвата си най-силната жена от болгарите и то израсна в сянката на нейната ръка. После тя направляваше всяка негова крачка, дори когато то не знаеше това — и така, докато момчето придоби мъжко име. Тогава се разбра, че то е син на най-силния мъж от болгарите — и от което и да е племе да беше този мъж, това племе щеше да се гордее с него. И силният мъж го прибра до гърдите си и не го остави да направи крачка встрани от него.
Тъй Аспарух израсна цяла глава по-високо от обикновения човешки ръст; и не беше направил крачка, без да е под ръката или на Акага, или на Кубрат. А сега Аспарух остана сам — и Акага беше далеч на север в степите, и Кубрат беше далеч на изток в планината. Какво можеше да направи това момче — мъж, макар да беше на двадесет и една години, щом беше винаги свикнало да усеща силна ръка до себе си? То щеше да търси друга силна ръка.
Така мислеше жрецът на Тангра, като гледаше как Аспарух броди из пустия дворец във Фанагория. И търпеливо чакаше Аспарух да дойде при него.
А откак беше дошъл във Фанагория — ето вече седем дни, Аспарух не беше излязъл от двореца. И този дворец през лятото пустееше, макар каменните му стаи да бяха хладни, защото Фанагория беше построена сред блата и мочурища, та лете — и нощем, и денем — над града летяха черни облаци комари. По прозорците на двореца, които бяха обковани с най-тънка индийска мрежа, комарите се лепяха като сажди и вътре в стаите ставаше тъмно. И градът плуваше в дима на кравешки тор, на благоуханни дърва и на какви ли не щеш благовония, с каквито хората се мъчеха да пропъдят и да омаломощят комарите, та сякаш принасяха жертви на жесток и кръвожаден бог. А беше този бог по-дребен от муха и толкова нежен, че можеше да го смажеш с едно докосване. И този бог наказваше фанагорийците да си бият плесници цяло лято.