Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И на сутринта, когато съмваше, Аспарух виждаше, че степта и небето са сиви.
А забравих да кажа, че след първата нощ на езда евреинът падна от седлото и каза, че предпочита да умре, легнал на земята. Аспарух му остави двама конници, пък жрецът дори не спря коня си.
И една нощ, както яздеха в мъглата и Аспарух се унасяше на седлото, усети като че нещо го дебне и се приближава към него откъм едното му стреме. И то не беше събрано на едно място като зъби на звяр или върха на меч, ами лежеше край него, та идеше в мрака като тяло на дълга змия. И се търкаляше не с главата напред, а настрани, като стебло на отрязано дърво. И ушите на Аспарух спяха, но очите му се полуотвориха и той видя нещо бяло и дълго като змия да иде отстрани към копитата на коня и да се връща. Видя го да се плъзга, да изчезва и да идва отново от мрака, безшумно и упорито. Аспарух се изплаши и се събуди.
А от лявата му страна из мрака и мъглата идеха безшумните ниски вълни на Меотида и ниските им гребени ловяха кой знае откъде бледа бяла светлина.
На утринта Аспарух слезе от коня и остави безсилните вълни да докоснат ботушите му. После се наведе и като взе шепа вода, изпи една глътка. Водата не беше нито сладка, нито солена. И езерото море Меотида се простираше пред него като степта и странно миришеше едновременно на пелин, нагрят от слънцето, и на водорасли, изсъхнали на пясъчен бряг. И вятърът караше човек да вдъхва дълбоко чудноватия гъст въздух на морето степ.
И Аспарух свали кожената си дреха, за да се потопи в ласкавата вода, в която плуваха гърбовете на голи тинести острови. И като свали ризата си, ето — като есенно листо във въздуха се преметна и легна върху пясъка пергаментът с плача на Гилгамеш.
И Аспарух видя, че морето е сиво.
Дял шести
1.
Когато започвах своето сказание, радвах се, че ще се върна в степта. Защото щях да разкажа за степните дни и за степните нощи, за степното слънце и за степния вятър — а то значеше да си припомня и да погледна степта с очите на Аспарух, на Слав и на Терес — ще рече, всъщност с моите очи. И каквото стана досега, стана в степта. Но ето, моите сенки напущат степта и аз я изоставям и трябва да разказвам за градове, планини и лесове. А какво разказах за степта? Нищо не разказах.
Видях ли поне веднъж степта есен и степта зиме? Разказах ли за топлите есенни дни, когато въздухът е толкова прозрачен и чист, че всичко идва до очите на човека — всяка трева и всяка паяжинка. А хората и конете не се уморяват, сякаш не дишат въздух, ами пият хладно бяло вино.
И разказах ли за светлите нощи, когато след час-два се наспиваш, сякаш си спал цяла нощ, та лежиш по гръб и пиеш ледения въздух, а едрите звезди се спускат над степта?
Разказах ли ако не за самата зима, то поне за първата снежна буря? Тя най-напред иде като дрямка и вятърът те унася и те гали. И ти лягаш да спиш в тревата като уморено дете. А се събуждаш смазан от снега, който те зарива, и когато се изправиш, снегът залепва като гипс върху лицето, сякаш иска да снеме отпечатък за смъртна маска. И ти обезумял бъркаш с пръсти в очите си, за да пробиеш дупка и да видиш отново света. Но нищо не виждаш — само вихър и бял мрак. И ти ровиш с вкочанени пръсти снега и изравяш заспалите си другари — с бели лица, по които снегът вече не се топи. А после бурята спира и степта се превръща в бял лист, върху който са написани всички тайни на живота и смъртта — със следите на жертвите и на палачите.
Но може би не бива да тъгувам за степта, защото — все едно — тя не може да се опише, и все едно е дали ще разказвам за нея три нощи или три години.
И за друго ми е мъчно — че не разказах за момчето Марал-Аспарух, което трябва да си отиде, за да дойде в моите сънища мъжът Аспарух. Не разказах как Марал се появи в степта, мъничък като цвете, та всеки, който искаше да говори с него, трябваше да се наведе надолу, като че ли със смирение. Само майка Акага говореше с детето, без да навежда глава, защото очите й стояха наравно с очите на Аспарух. Докато дойде денят, когато хората трябваше да вдигнат глави, за да говорят с него. За този Марал-Аспарух от расата на малките човечета трябваше да разкажа, защото в ония негови детски години се случиха неща, които той забрави, ала те сложиха отпечатък и белег върху душата му за цял живот.
Да, забравих да кажа, че когато беше още съвсем мъничък, Аспарух, не, още Марал — научи, че хората умират, и с ужас усети студения мрак на гробовете, в които лягат мъртвите. И му казаха, че само сълзите на майката могат да проникнат в гроба, да размият черната пръст и да пробият път на слънчевите лъчи, та мъртвецът отново да види слънцето. И дори майката да е стара, когато плаче над мъртъв син, то от гръдта й отново капе мляко върху гроба и мъртвецът отново се превръща в дете. А той — Аспарух, нямаше майка и нямаше кой да плаче над него, ако умре. И от деня, когато научи за това, Аспарух се откъсна от децата, с които играеше, и се привърза към конете, които не знаеха за смъртта.