Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Всичко е ясно — рече той, като ме изслуша. — Ясно е, че Лапатуха е трябвало да загине след лекарското заключение на Лигановски. Някой се е побоял, че ще се възвърне психическото му равновесие.
— От присъствуващите ли?
— Защо? Всеки от тях е могъл да разкаже това на някого от роднините или познатите си.
— Лигановски наистина си замина.
— Да. Каза: „Ако всяка моя дума сред тези прекрасни и високоморални старини предизвиква такива последици, по-добре да изчезна, хората тук да си живеят по своите нрави и обичаи.“ И все пак не виждам кой от присъствуващите би могъл да стори такова нещо, кого миналото свързва с този злощастник.
— Знаем съвсем малко. Затова не можем да предвидим постъпките на този или на тези. Прав си: може да са казали на някого.
— Да предположим, да. Но заради нашето незнание загиват хора. Вие вчера се спасихте само по чудо.
— Мислиш ли, че срутването е било предизвикано?
— Разбира се. Къс от стената е паднал там, където са го съборили. Към сътресението се е присъединила сила, приложена към плочите.
Той дръпна. Този път извади костурче.
— Я зарежи — неочаквано ме помоли той. — Зарежи. Не е твоя работа това. Започна да става много опасно. Следващият път може да завърши по друг начин за теб. Пък и твоето нервно състояние. Всеки може да каже, че психически неуравновесен човек се занимавал с това. Няма да ти повярват.
— Ако щат. — Внезапно у мен се пробуди черен хумор, какъвто не бях очаквал от себе си. — Тук има толкова умници, че на всяка цена има нужда и от един луд. Щом го няма Лапатуха, нека бъда аз.
— Хайде, хайде. Лудите понякога стигат до парадоксални мисли. До еретични разсъждения. Дори посягат на авторитети. Особено когато преди това са имали прогресивни възгледи.
— Ами да… Свръхчовешко пренебрежение към ругатните и одобренията… В какво се забърках аз, къде попаднах? Къде могат да отведат човека прогресивните възгледи? А мнозина смятат възгледите си за прогресивни. А ако са с атрофирана съвест — те направо се смятат за най-напредничави. Изобретяват отровни газове, атомно оръжие, пранги за човечеството, шовинизъм, исторически катаклизми, ешафоди. И ни учат на морал, когато сметнат, че никой не се интересува от морала… Откриват ли, откриват неща, които не са нужни на никого. А ето, обикновено лекарство за зъби, за главоболие и в края на краищата за радикулит, когато човек го боли задникът, няма. Човечеството вие от болки, но това не ги засяга. Чоплят си глаголиците…
— Хайде, хайде. Съвсем се увлече…
Ала той внезапно впери очи в мен.
— Ти да не видя тук морски змей?
Очевидно се бе разтревожил, защото аз сякаш се вцепених, забил поглед в една точка.
Въдицата ми би се озовала посред езерото, ако той не я беше дръпнал.
— Видя ли, ето че и ти хвана нещо. Ама че си майстор… Но какво ти стана?
Тогава се запревивах от смях. Отначало кротко, но сетне се смеех презглава, неудържимо.
— Какво ти стана, момче? Наистина ли се побърка?
— Идиот! Идиот!
— Съгласен съм, но защо?
— Нали споменах… ох… глаголицата.
— Какво от това?
— Едва тогава разбрах… Ние търсехме под третата кула…
— Вярно. „Веди“ е третата буква и в глаголицата, и в кирилицата.
— Да, и в глаголицата… А-ха ха-ха! „Аз“ е първата буква и когато е с титла, означава едно, „буки“ — означава две, а „веди“ има значение на три… Ох, ще се пръсна от смях! Едва не ни погребаха, не ни убиха под третата кула.
— Да-а. Не виждам нищо смешно. Много ти е особен хуморът.
— Работата е там, че „аз“ наистина е едно, първо, „буки“ — две, второ, „веди“ — три, трето. Така е в глаголицата. Но в кирилицата „буки“, „б“ не е имало значение на числително. И никога не е имало, както „ж“, както „д“, както „ш, щ, ю“ и останалите. Не е имало.
— Какво, какво?
— Ето какво. Затова S стъпала надолу означава 6, а не осем стъпала. „Б“ и „ж“ в стара Белорусия не са имали значение при броенето, „а“ — първата кула, „б“ — никоя, разбираш ли, никоя. „В“ се пада втората от ъгъла. Значи, сбъркали сме не само ние, но и онези, които са искали да ни затрупат. Те не са знаели нищо, те само са вървели след нас. Но всичко, каквото… ох… то е под втората кула.
Каталясах от смях, съвсем премалях:
— Ох, боже мой! Диване! Дръвник! Дългоухо магаре.
— Нищо, магарето е с четири крака, но и то се препъва.
— Хайде, стига. Няма да позволя на това магаре повече да се препъва. В муле да се превърна, ако не стане така.