Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Преглътнах, като си спомних очите, които ме бяха гледали през процепа на порцелановата маска. После осъзнах, че ролята ми за неуспеха на проклятието е лошо място за пауза в разговора, и продължих.
— Значи Неродения принц се е измъкнал и ни е последвал на север, за да спре…
— Неродения принц тръгна на юг — каза баба. — Неродения предводител на север. Те без съмнение са уведомили Мъртвия крал за станалото и са пратили свои служители срещу вас, но принцът замина на юг, за Флоренция, където даже в този момент действа против нас.
— Аха.
— Когато ти разкъса заклинанието ѝ, сестра ми съзря възможност. Пукнатината, която ти отвори в нейното дело, позволи на двамата старши неродени да се измъкнат, но тя видя начин главната част от вложената от нея сила да бъде понесена от двама необичайни мъже и че теченията на шанса ще ви отнесат при нашия враг на север.
— Теченията на шанса ли? — Това не беше просто шанс. Залагал съм на доста слаби шансове на игралната маса, когато съм бил пиян, но никога не съм хвърлял заровете при такава мизерна вероятност.
— Е, възможно е тя да е преместила някои от фигурите на нужното място. Нейното е по-скоро изкуство, отколкото наука, и дори да не беше мълчалива, съмнявам се, че би могла да обясни повече от половината от онова, което прави. Мотивите ѝ едва ли биха се вместили в думи.
— Но след като се е намесила, след като е действала въз основа на онова, което е знаела, че ще ми се случи… тя не би могла да види нищо повече. — Перифразирах думите на Кара. — Тя е бръкнала в бистър вир, за да промени бъдещето, и го е оставила размътен.
Баба килна глава настрани, сякаш се опитваше да ме види под нов ъгъл. Бях я виждал да гледа по същия начин все още димящите руини на замъка Амерот преди петдесет години.
— Почувствахме освобождаването на проклятието. Почувствахме края на неродения. Там в пустошта те са по-слаби, далеч от хора, с които да се хранят… Е, кажи ми, Снори вер Снагасон намери ли каквото търсеше, след като порази враговете си?
Поколебах се. Това винаги е лоша идея, когато смяташ да лъжеш. Дали тя знаеше какво е търсил Мъртвия крал под Горчивия лед? Дали знаеше, че ние сме го намерили? Важното беше да не се забърквам в неприятности… а тези неприятности можеха да дойдат както ако ме уловят в лъжа, така и ако си навлека някаква допълнителна задача.
— Цялото му семейство е избито — казах. Беше вярно, макар и може би не точно каквото тя искаше да чуе. Така или иначе, Снори не търсеше ключа — никой от нас не го търсеше.
Мълчаливата сестра протегна пак ръка, в която държеше нещо. Затаих дъх и отказах да срещна очите ѝ. Пръстите ѝ бавно се разтвориха и видях дълъг черен ключ — ключа на Локи.
— А, да, намери и това. — Не мислех, че е достатъчно безопасно да лъжа. Адски гадно чувство. Казват, че истината щяла да те освободи, но аз съм открил, че тя обикновено ме притиска в ъгъла. — Ключът е у Снори. — Този път обаче ме заля моментално чувство на облекчение. Бях им казал. Вече не беше мой проблем. Баба имаше армии, убийци, агенти, хитри и безстрашни мъже и жени, които щяха да оправят нещата.
— И? — подкани ме Червената кралица, лицето ѝ беше напрегнато. Копието на ключа на Локи, създадено от Сестрата, избледня до петно върху белотата на дланта ѝ.
— Носи го към маг на име Келем, в неговите мини. Хрумнала му е някаква шантава идея да отключи една врата, която дъртият можел да му покаже… и… ъъъ… да си върне семейството.
— Какво?! — прогърмя невярващо гласът ѝ и аз се дръпнах назад толкова бързо, че настъпих плаща си и тупнах по задник. Докато ехото отекваше из тронната зала, кълна се, че дочух съсък, излизащ от тъмната уста на Мълчаливата сестра. — Къде…
Баба се надигна от трона. Изглеждаше по-ужасяваща дори от Скилфар. Сякаш се бореше с въпроса, бореше се да си поеме дъх и да оформи яростта си.
— Къде е Снори вер Снагасон сега?
— Ъъъ… — Издрапах още по-назад, тъй като не ми се струваше безопасно да се изправя. — Т-трябва да е на двайсетина мили оттук по пътя за Флоренция. Оставих го извън Вермилиън вчера по обяд.
Баба закри лицето си с ръка, а с другата посегна към подлакътника на трона.
— Ключът е бил пред прага ми? Защо…
Млъкна, без да довърши въпроса си. Реших, че моментът не е подходящ да споменавам, че тя никога не е казвала, че иска проклетия ключ.
— Марта. — Червената кралица се обърна към сивокосата жена вдясно от трона. — Събери сто ездачи. Прати ги да върнат северняка тук. Не би трябвало да е труден за забелязване, два метра висок, с черна коса и брада, бледа кожа. Нали така, момче?
Пак бях понижен до „момче“. Надигнах се и изтупах плаща си.