Нови римски разкази [bg]

Мълчахме известно време, а колата се носеше по Виа Номентана. Неочаквано тя каза:

- Утре, да предположим, леля ми застане зад колата, а ти включваш на задна и вместо надясно, неволно тръгваш наляво и я блъскаш; би било нещастен случай и винаги можеш да кажеш, че понеже си левак, не си виновен.

Подскочих от тези думи, те съживиха под нова форма старата ми фиксидея:

- Шегуваш се, нали?

А тя:

- Не ставай глупав, въобще не се шегувам. През цялото време ме уверяваш колко си влюбен в мен. Е, добре, дай ми доказателство за това, използвай тази задна скорост.

Не знам защо, въпреки че вътрешно изключвах възможността да и дам подобно доказателство за любовта си, темата ме привлече вероятно защото толкова компрометиращ разговор представляваше доказателство за нашата интимност, на която тогава все още не вярвах. Отвърнах спокойно:

- И дума да не става. Би било престъпление. Аз да не съм убиец.

Тя повдигна рамене:

- Колко си старомоден. И защо да е престъпление? Какво прави личност като нея на белия свят? Дори да е уникална, изчезне ли тя, просто изчезва един природен феномен.

- Какъв феномен?

- Човек без качества, без нито едно качество. Несериозна личност. Нима е престъпление да премахнеш от света подобно същество?

- А ти защо си толкова ядосана на леля си?

- Именно защото е човек без качества, недостойна да живее.

Стигнахме до Университета. Отворих вратата и и обещах:

- Е, пак ще поговорим. Сега слизай.

Тя слезе, без да отрони дума, но, слизайки, докосна устните ми с целувка, както правеше винаги. Гледах я как се отдалечава, после направих полукръг и се върнах във вилата на Номентана.

Докато ми говореше за леля си, най-много ме ядосваше усещането, че в известен смисъл има право. Лелята наистина беше феномен, както се изразяваше Фламиния, именно човек без никакви качества, освен ако за качества не се приемеха някои от нейните по-малко лоши и не толкова досадни недостатъци. Принцеса Лина, така се казваше лелята, беше същинска харпия. Невъзможно бе да се допусне, че някога е била млада: под шейсетте, но при нейния неугледен вид не пречеше да и се дадат и седемдесет. Винаги носеше издути кожени палта, много скъпи, а самата тя приличаше на скелет, станал от ковчег, толкова кльощава беше. С главичка на птиче, а на лицето си имаше още едно лице - нарисувано: първо белило, върху него много черен грим около огромните очи, много розов руж върху мършавите бузи, много кърваво червило върху тънките устни. Ако от тялото минем към душата, нещата няма да изглеждат по-добре: глупава, със злобната натрапчива глупост на кокошка, беше също и проклета, лошотията и произтичаше от егоизма на старостта: подозрение, злост, дребнавост, скъперничество, безсърдечност. Привлече ме идеята да бъда шофьор на самотна възрастна благородна дама, но щом я видях да идва насреща ми в полутъмното атрио на вилата и я чух да казва с пискливия си сврачешки глас „Закъсняхте с половин час. Започва зле: не сте точен“, почти се изплаших и започнах да си мисля за някакво извинение, за да се оттегля. Точно тогава вдигнах очи и видях Фламиния да слиза бавно по витата стълба. С една дума, приех.