Нови римски разкази [bg]

В това време Йоле, отегчена да се цели по мечката, отмина към следващия павилион, където мишена беше целулоидна топчица, подскачаща върху водна струя. Започнаха отново да стрелят; и тук американецът улучваше всеки път. А аз, съвсем разстроен, неспособен да се контролирам повече, опитах отново да дръпна Йоле за ръкава, промърморвайки полугласно:

- Само две думи. После ще те оставя и никога повече няма да ме видиш.

Но тя вече, изглежда, го правеше нарочно и ми отговори с вдигане на раменете:

- По-късно. Сега не е моментът, не виждаш ли?

Паолино хвана фразата по-ловко от топка в движение и викна с всичка сила:

- Джиджи, сега не е моментът.

Точно тогава неколцина необуздани гамени, които кръстосват Пиаца Навона, за да вдигат врява и да се задяват с минувачите, ни наобиколиха с крясъци, свирейки с уста. В миг прихванаха фразата на Паолино и я заповтаряха дружно, колкото им глас държи, хванати за ръце в кръг. Така се озовахме в центъра на веселие на откачалки, които крещяха в хор:

- Джиджи, сега не е моментът.

Паолино получи конвулсии от смях и почти се търкаляше по земята; и американецът се смееше; чак Йоле, макар и ядосана, не успя да сдържи усмивката си. Единствен аз, сериозен, мрачен, със скръстени ръце, чаках неподвижен олелията да свърши. Накрая, с викове „Джиджи, сега не е моментът“, хлапаците се подредиха в колона един зад друг, хванати за кръста, и се отдалечиха сред всеобщия протест.

Американецът си погледна часовника и заяви:

- Сега е моментът да хапнем нещо. Елате и вие.

Неохотно ги последвах в близката таверна.

На партера нямаше свободни места: народът седеше нагъсто около масите пред чинии и половинлитрови бутилки. Съдържателят ни посрещна и, забелязал смущението ни, предложи:

- Имам заличка на втория етаж. Там е празничната вечеря на ватманите, но на вас това не ви пречи, нали?

Паолино, вече разгорещен, отвърна:

- Празник на ватманите, нощта на Богоявление? Сега не е моментът.

За момент съдържателят го погледна грозно, после ни поведе по стълбите нагоре към втория етаж.

Залата с нисък таван - стига да вдигнеш ръка и ще го стигнеш - бе изпълнена с гъст дим и миризма на пържено от партера. Около голяма маса във формата на подкова седяха едри мъже на средна възраст - ватманите - и си ядяха празничната социална вечеря. От пръв поглед определих, че са пияни: по масата нямаха чет литровите, половинлитровите и двулитровите бутилки. Съдържателят сложи за нас маса в един ъгъл, поръчахме все тежка храна, римска кухня: спагети, говежда опашка, агнешко, свинско печено. Всъщност поръчаха те, защото на мен от нерви ми прилошаваше и поисках само бульон от цикория. Паолино веднага шумно се изкикоти:

- Бульон от цикория в нощта на Бефана? Но, Джиджи, сега не е моментът.

С една дума: започваха отново.

Няма нищо по-лошо от това едно идиотско изречение да ти се забие в мозъка като гвоздей. Онази фраза „Джиджи, сега не е моментът“ вече ми я повтаряха и тримата при всеки случай: американецът, като истински добряк, без да я разбира, почти с обич; Паолино - с натрупана злост, разчекнал уста от смях; Йоле с раздразнение, почти като да каже: „Кой си ти, съществуваш ли изобщо? Но, Джиджи, сега не е моментът“. Нямаше смисъл да протестирам, защото фразата