Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Една светлинка в дъното на тунела привличаше вниманието й — когато се доближи до нея, тя забеляза голяма пролука в стената на коридора, извеждаща на широка скална тераса над просторна зала. Светлината идваше от нея — особено, малко зловещо сияние с неопределен цвят.
Терасата не й позволяваше да види какво има в залата долу, ето защо тя се провря през пролуката, пропълзя до ръба и надзърна иззад него.
Тази зала бе по-украсена от всичко, което беше видяла досега на това място. Тя излъчваше някакво студено, каменно великолепие — жълтеникавочервените й стени ту преминаваха в изящни колони, ту преливаха в масивни зидани трегери над инкрустираните със злато порти на нивото на пода. Кайку беше много нависоко — скалната тераса, на която бе застанала, се издигаше току под самия таван. От едната й страна се виждаха статуите на няколко подобни на гаргойли създания, които наблюдаваха случващото се в залата, по-малки братовчеди на гигантската скулптура, издигаща се в далечния край на помещението. Тя бе висока петнадесетина метра и раменете й докосваха тавана, както беше приклекнала под неестествената светлина. Създанията изглеждаха чудовищно — безоки твари със зейнали усти, чиито пропорции бяха в пълно противоречие със здравия разум. Бяха уродливи до неузнаваемост и едва загатнатият им хуманоиден облик караше Кайку да си зададе въпроса що за разум ги бе сътворил. Тъй като светлината идваше отдолу, отвратителните им черти изглеждаха още по-заплашителни, понеже по-голямата част от туловищата им бе забулена в сенки.
Вниманието на Кайку обаче бе привлечено не толкова от уродливите същества, колкото от онова, което се случваше в центъра на помещението. Там се намираше източникът на светлината — масивна скала, може би дванадесет метра дълга и шест висока. Тя не приличаше на никоя друга скала, която девойката бе виждала през живота си.
Формата й бе съвършено неправилна; нещо повече — тя изобщо не приличаше на минерал. Повърхността й сякаш беше покълнала, досущ като някакво растение или корал, и дебели корени и разклонения бяха плъзнали на всички страни, заравяйки се в стените, пода и тавана на залата. Кайку присви очи зад процепите на Маската си и усети как започва да й се повдига. Призляваше й само като гледаше скалата.
„Зная какво е това, каза си, след като спомените от Маската нахлуха в главата й. Това е вещерският камък.“
Тя се взираше в източника на силата на Чаросплетниците — тяхното най-ревностно пазено съкровище.
Около скалата бяха застанали дванадесет Вещери, облечени също като Кайку в парцаливи, съшити от най-различни материали роби. На главите си носеха причудливи Маски. Имаше и тринадесети човек, ала той беше гол — кльощав, измършавял мъж, който се извиваше безпомощно в ръцете на две от забулените фигури. Девойката гледаше как го повличат по каменните стъпала и го просват върху назъбената повърхност на вещерския камък. Тя се досети какво ще се случи още преди единият от Чаросплетниците да извади сърпа си и да пререже гърлото на нещастника.
Мъжът се сгърчи. Едната от фигурите отстъпи, докато другата го обърна по гръб и го разпори от брадичката до мъжеството му, отваряйки гръдния му кош и излагайки на показ органите му. После започна да го кълца, изваждайки ги грубо и машинално един след друг — сърце, бъбреци, черен дроб, черва… — поставяйки ги на скалата до трупа. Не след дълго Вещерът бе заобиколен от окървавените късове.
Кайку наблюдаваше тази процедура без особен ужас. Съдбата на човека изобщо не я засягаше, нито пък методът, по който беше разфасован. Ала в онова, което виждаше, имаше нещо нередно и след известно време тя разбра какво бе то.
Нямаше кръв. О, разбира се, човекът кървя доста обилно и одеждите на Чаросплетника бяха целите в кръв; по скалата обаче, където трябваше да е изтекла цялата му кръв, нямаше и петънце. Сърцето му лежеше върху нея, чисто и сухо като ябълка, а намотаните му черва се синееха, подобни на гума. Кръвта беше пролята, нямаше съмнение в това, но къде бе отишла? Като че ли скалата я беше абсорбирала по някакъв начин.
Или я беше изпила.
Кайку се намръщи при тази мисъл, ала в момента виждаше как повърхността на вещерския камък започваше да потъмнява, противното сияние чезнеше и като че ли се прибираше навътре, докато пещерата не потъна в гъст мрак. Единственият източник на светлина беше вътрешността на скалата и в момента тя изглеждаше като плетеница от пламнали вени, които пулсираха в тъмнината, сякаш повърхността й изведнъж бе станала прозрачна и недрата й бяха изложени на показ. В центъра й се виждаше ярка камера, наподобяваща човешко сърце, която разпръскваше светещата бяла кръв около себе си.