Вещерите от Сарамир

По стените на коридора, в който се озова, се виждаха поставки за факли, ала те бяха празни. На утринната светлина, проникваща от входа зад гърба й, можеше да забележи очертанията на статуи, разположени от двете страни на пасажа — уродливи зверове, които протягаха ноктестите си лапи към нея, или се готвеха за скок отгоре й. Всичко друго бе потънало в плътен мрак. Тя продължи да пристъпя, наблюдавайки сянката си, която се движеше пред нея. Не след дълго тя се сля с тъмнината, след което девойката също бе обгърната от нея.

Тоягата на Кайку потропваше по каменния под и за известно време девойката се осланяше единствено на нея. После очите й постепенно се адаптираха към мрака и тя видя, че мястото изглежда безлюдно като стражевия пост, ала все пак Кръглоликия беше дошъл отнякъде. Макар че беше смъртно изтощена, гладът й не спираше да я подтиква да продължи, дори и когато сутрешната светлина изчезна напълно, след като момичето свърна зад някаква чупка в коридора.

Тогава зърна новата светлина и изведнъж почувства как нещо се приближава към нея нейде изотдолу. Стоеше застинала на горния край на някакво стълбище, и ако не беше спряла навреме, сега щеше да се търкаля по стръмните каменни стъпала. Пламтящата факла се приближи по-близо и девойката видя, че я носи друго същество, облечено в разнородни кожи и парцали, с лице като ухилен череп, направено от почерняла кост. Новодошлият изкачи стълбите и се спря на няколко крачки от Кайку. Тя беше застанала така, че одеждите й да прикрият най-добре нейната женственост; ала въпреки това усети как сърцето й ускорява туптенето си, когато Чаросплетникът я изгледа. Дали очакваше от нея да каже нещо? В никакъв случай — отварянето на устата й моментално подписваше смъртната й присъда. След кратка пауза, която сякаш се проточи цяла вечност, той изгъргори нещо и подаде факлата си на момичето, след което мина покрай нея и се изгуби без страх в тъмнината. Кайку въздъхна облекчено.

Стъпалата я отведоха в нов коридор, където не всички поставки за факли бяха празни и димящите пламъци хвърляха червеникави отблясъци по вътрешността на проходите на манастира. Стените, таванът и подът бяха изградени от масивни тухли от жълтеникавочервен пясък, а тук-таме се виждаше я малък оброчен алков, я висящ, звънтящ талисман. Издялани от дърво малки идоли украсяваха лавиците, а от тавана се спускаха дълги знамена, под които Кайку трябваше да се провира. Не можеше да види никаква закономерност в подредбата — като че ли някой просто бе събрал символите на десетина религии на едно място. Имаше икони от далечни страни, езически чучела от известния с джунглите си континент Окхамба, старинни дърворезби от епохата на Угати, изображения на боговете от целия пантеон на Сарамир, включително и на тези, които бяха отдавна забравени. Имаше даже цял фонтан, сега изсъхнал, който представяше трите облика на Мисамча, разположени на пиедестал в класически винакски стил, датиращ от самото начало на Сарамирската империя.

Коридорът се разделяше първо на две, а после на четири, и скоро Кайку напълно се изгуби в подземния лабиринт на манастира. Тя минаваше от помещение в помещение, продължавайки да се учудва на пълната липса на порядък и закономерност в строежа на необятното съоръжение, което сякаш бе проектирано от някой безумец. На няколко пъти мина покрай други Чаросплетници с Маски, ала никой не й обърна внимание и тя започна да се поотпуска малко, спокойна, че дегизировката й прикрива пола й достатъчно добре.