Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
По лицето му се стече сълза.
— Но съзнанието й остана ясно до края. Винаги имаше повече сили сутрин и можеше да разговаря, но следобед ставаше немощна и бръщолевеше несвързано. Морфинът успокояваше болките й. Една вечер татко се прибра. Беше капнал от умора — три дни беше бил в пустинята. Мама бе имала тежък ден. Бореше се с треската и я болеше. И аз бях уморен, защото се бях грижил за нея от три дни. Татко седна на леглото й и се вторачи в нея. Казах им лека нощ и отидох да си легна. Сигурно съм заспал веднага, но после ме събуди вик. Станах и отворих вратата…
Мик затвори очи. По лицето му потекоха сълзи.
— Какво стана? — прошепна Доминик. — Какво видя?
— Мама викаше. Той се бе навел над нея и я душеше с възглавницата.
— Господи!…
— Стоях и не разбирах какво става. След малко мама престана да мърда. И в същия миг той видя, че вратата е отворена. Скочи и ме изблъска в стаята ми. Плачеше и говореше несвързано — каза, че мама имала непоносими болки и вече не издържал да я гледа как страда.
Мик се заклати на седалката и се втренчи в предното стъкло.
— Това ли е кошмарът ти?
Той кимна, после сви юмруци и удари по очуканото табло.
— Кой беше той, че да взима решение, по дяволите? Аз се грижех за нея, не той!
Доминик изтръпна.
— Той дори не ме попита, Доминик! И не ми даде възможност да се сбогувам с нея.
Тя го придърпа към себе си и започна да го милва. Мик отпусна глава на гърдите й. По лицето й потекоха сълзи. Колко много бе страдал Мик, лишен от нормално детство и прекарал живота си в единична килия?
„Не мога да го върна в друга клиника!“
Мик се успокои и избърса очите си.
— Е, знам, че ще трябва да реша някои семейни въпроси.
— Животът ти е бил труден. Но всичко ще се оправи.
— Наистина ли мислиш така? — иронично се усмихна той.
Доминик го целуна — отначало леко, а после истински. Възбудени, те разкъсаха дрехите си и започнаха страстно да се прегръщат, но тясното пространство ограничаваше любенето им.
— Мик… Чакай. Тук е много тясно. — Тя сложи глава на рамото му. — Следващия път, когато взимаш кола под наем, гледай да има задна седалка.
— Обещавам.
Мик я целуна по челото.
Доминик погали косата му.
— По-добре да тръгваме. Иначе ще закъснеем за срещата с приятелите ти.
Излязоха от пикапа. Мик извади аквалангите и даде на Доминик водолазна жилетка с кислородна бутилка.
— Гмуркала ли си се нощем?
— Преди две години. Колко път има до кладенеца?
— Километър и половина. Сложи си водолазната жилетка, за да не я носиш.
Доминик я облече и взе от него неопреновите костюми. Мик преметна на рамо раницата с екипировката и две кислородни бутилки.
— Върви след мен.
Тръгнаха през шубраците. Покрай ушите им забръмчаха рояци комари. Гората ставаше все по-гъста, а почвата — камениста. Изкатериха се по двуметров склон и над главите им се появиха звездите.
Застанаха на широка няколко метра каменна пътека, направена преди хиляди години от маите.
Мик свали кислородните бутилки и разтри раменете си.
— Вляво е свещеният кладенец, а вдясно — пирамидата на Кукулкан. Как си?
— Като товарно муле. Колко остава още?
— Двеста метра. Хайде.
Продължиха наляво и след пет минути се приближиха до ръба на огромна дупка. Тъмните води отразяваха лунната светлина.
Доминик погледна надолу и прецени, че дълбочината е поне петнайсет метра. Сърцето й заби като обезумяло. „Защо правя това, по дяволите?“ Стресна се, когато от гората излязоха петима души.
— Те са приятели — каза Мик. — Мъдреци. Членове са на тайно братство, преди пет века избегнало гнева на испанците. Идват да ни помогнат.
Мик облече неопреновия костюм и каза нещо на единия от белокосите маи на древния им език. Другите мъже извадиха въже и фенерчета.
Доминик се обърна с гръб към групата и бързо навлече неопреновия костюм върху банския си.
Мик се обърна към нея. Лицето му бе загрижено.
— Дом, това е жрецът Осело. Той казва, че в Чичен Ица е изпратен мъж, който разпитва за нас. Описа го като американец с червеникава коса и мускулесто телосложение.
— Реймънд? По дяволите…
— Кажи ми истината, Дом. Ти ли…
— Кълна се, Мик, не съм се свързвала нито с Фолета, нито с Борджия, нито с никой друг, откакто съм тук.