Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Сигурно се е намъчил.
— Сигурно.
— Оцелял е, но са му окапали косата и зъбите. Явно е било ужасно да живее така.
— Да, сигурно.
— Но ако на теб ти окапят косата и зъбите, мисля, че ще си живееш, общо взето, нормално, ще си сложиш прилична перука и изкуствени зъби.
— Да, от времето на революцията в Русия перуките и ченетата много са се усъвършенствали. Това ще улесни донякъде положението.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината… — каза Мая Казахара и се прокашля.
— Какво?
— Ако хората живееха вечно… ако никога не остаряваха… ако можеха да си живеят на този свят, без да умират, и винаги да са здрави, как мислиш, дали щяха да си дават труда да мислят толкова много за нещата, както правим ние сега? Тоест малко или повече мислим за всичко… философия, психология, логика. Религия. Литература. Все ми се струва, че ако не би имало неща като смъртта, в света е нямало да има и такива сложни мисли и представи. Искам да кажа, че…
Мая Казахара мълча известно време, през което нейното „искам да кажа, че“ увисна в мрака на кладенеца като окастрена мисъл. Може да й се беше отщяло да говори. Или й трябваше време да помисли какво иска да каже. Свел глава, просто зачаках в мълчание момичето да продължи. Хрумна ми, че ако Мая Казахара реши да ме убие, това изобщо няма да я затрудни. Би могла просто да хвърли в кладенеца голям камък. Ако опиташе с няколко, все някой щеше да ме удари по главата.
— Исках да кажа, че… ето какво мисля аз, но… хората трябва да се замислят съвсем сериозно какво означава да живеят тук и сега, защото знаят, че някой ден ще умрат. Нали така? Кой щеше да се замисля какво означава да живееш, ако животът продължаваше вечно? Защо да си прави този труд? А и да си прави труда, сигурно ще си каже: „Е, какво толкова, разполагам с предостатъчно време. Ще помисля после.“ Ние обаче не можем да го чакаме това „после“. Трябва да мислим точно в този миг. Утре следобед може да ме блъсне камион. А ти, Господин Птицата с пружината, ти може да умреш от глад. Една сутрин след около три дни би могло да си мъртъв на дъното на кладенеца. Разбра ли? Никой не знае какво ще се случи. Ето защо имаме нужда от смъртта, та да ни накара да се развиваме, ето това е еволюция. Така мисля аз. Смъртта е огромно прекрасно нещо и колкото по-огромно и прекрасно е, толкова повече се побъркваме да мислим за едно или друго. — Мая Казахара замълча. — Я ми кажи, Господин Птицата с пружината…
— Какво?
— Там, в мрака, замислял ли си се за собствената си смърт? И как ще умреш долу?
Трябваше ми известно време, за да поразсъждавам върху въпроса й.
— Не — отговорих аз. — Ето нещо, за което не съм се замислял.
— Защо? — попита Мая Казахара с нотка на омерзение, сякаш говореше за уродливо животно. — Защо не си мислил за това? Точно в този момент буквално си изправен пред смъртта. Не се шегувам. Ще става все по-лошо. И ще ти свърши водата. Как е възможно да не мислиш за смъртта? Не ти ли се струва странно?
— Да, странно си е — съгласих се аз. — Но през цялото време мислех за други неща. Когато наистина започне да ме мъчи глад, вероятно ще мисля и за смъртта. Остават ми още три седмици, нали така?
— Само ако имаш вода — уточни Мая Казахара. — Така е било с онзи руснак. Бил е едър земевладелец, нещо от тоя род. Революционната армия го хвърлила в шахтата на стар рудник, но през стената се процеждала вода, той я лижел и това го спасило. Бил е в пълен мрак точно като теб. Но ти нямаш много вода, нали?
— Не — признах чистосърдечно. — Останало ми е съвсем малко.
— Тогава внимавай — препоръча ми Мая Казахара. — Отпивай на малки глътчици. И си мисли на спокойствие. За смъртта. За това как умираш. Все още разполагаш с предостатъчно време.
— Защо толкова настояваш да мисля за смъртта? Защо толкова държиш на това?
— Изобщо не държа — възрази Мая Казахара. — Откъде реши, че държа ти да мислиш за собствената си смърт? Животът си е твой. Аз нямам нищо общо. Просто… ми е интересно.
— Само от любопитство?
— Да. От любопитство. Как хората умират. Какво е да умреш. От любопитство.
Мая Казахара замълча. След като разговорът секна, пространството около мен се изпълни с глуха тишина, която сякаш беше чакала да й се отвори такъв случай. Искаше ми се да вдигна лице и да погледна нагоре. Да проверя дали Мая Казахара се вижда от долу. Но светлината беше прекалено силна. Бях сигурен, че ще ми прогори очите.
— Искам да ти кажа нещо — подех аз.
— Добре. Кажи.