Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Не се погледнаха, когато той я блъсна в спалнята си, на леглото, и падна върху нея, като върху мек предмет. Лицата им изразяваха потайност, като на съучастници в някаква вина — потаен, циничен поглед на деца, които цапат нечия чиста ограда, като драскат крадешком знаци и неприлични символи. Не се разочарова от това, че е обладал неодушевено тяло, без съпротива или отговор. Не жена беше искал да обладае. Не акт на тържество на живота беше искал да извърши, а акт на тържество на импотентността.
Черил отключи вратата и се вмъкна тихо, почти крадешком, сякаш се надяваше да не я виждат и да не вижда мястото, което беше неин дом. Чувството от присъствието на Дагни, от света на Дагни, я беше подкрепяло по пътя й обратно, но когато влезе в собствения си апартамент, стените сякаш я погълнаха отново в задушаващ капан. Апартаментът беше тих, лъч светлина от полуотворена врата пресичаше коридора. Тя се насочи механично към стаята си. После спря. Вратата на кабинета на Джим беше открехната и на осветената ивица от килима му тя видя дамска шапка с перо, което се люлееше леко на течението. Пристъпи напред. Стаята беше празна, видя две чаши, една на масата, друга на пода, и дамска чанта на едно кресло. Остана вцепенена, докато не чу приглушения разговор на два гласа зад вратата на спалнята на Джим — не можеше да различи думите, само естеството на звуците: в гласа на Джим личеше раздразнение, в този на жената — презрение.
След това се оказа в стаята си, трескаво опитвайки се да заключи вратата. Беше долетяла тук на крилете на сляпата паника, сякаш тя трябваше да се крие, тя, която трябваше да бяга от грозотата да бъде видяна, че ги гледа. Изпитваше паника, която се състоеше от погнуса, съжаление, притеснение, от онази душевна чистота, която отстъпва пред необходимостта да изправи човека пред необоримо доказателство за неговата поквара.
Стоеше в средата на стаята, неспособна да измисли какво да предприеме. След това коленете й подадоха, леко се огънаха и тя се оказа седнала на пода и остана там, зяпнала килима — трепереше. Не изпитваше гняв, ревност или възмущение, а чист ужас от това, че се е сблъскала с гротескна безсмислица. Разбираше, че нито бракът им, нито неговата любов към нея, нито настояването да я запази, нито пък любовта му към тази друга жена или пък безпричинната му изневяра имаха каквото и да е значение, че нямаше и следа от смисъл във всичко това, че нямаше нужда да търси обяснения. Винаги беше смятала, че злото е целенасочено, че е някакво средство — сега виждаше зло заради самото зло.
Не знаеше колко дълго е седяла там, когато чу стъпките и гласовете им, после звука от предната врата, която се затвори. Стана, без някаква цел, но подтиквана от някакъв инстинкт от миналото, сякаш действаше във вакуум, където почтеността вече беше неуместна, но тя не знаеше друг начин за действие. Срещна Джим в преддверието — за миг се погледнаха така, сякаш нито един от двамата не можеше да повярва, че другият е реален.
— Ти кога се върна? — сопна се той. — Откога си вкъщи?
— Не знам…
Той я гледаше в лицето.
— Какво ти е?
— Джим, аз… — тя се бореше, после се предаде и махна към спалнята му. — Джим, знам.
— Какво знаеш?
— Че беше тук… с жена.
Първото му действие беше да я натика в кабинета си и да затръшне вратата, сякаш за да скрие и двама им, без вече да знае от кого. Неизказан гняв вреше в ума му, той се бореше между бягството и експлозията, и накрая избухна в чувството, че мизерната му женичка го лишава от триумфа му, че никога няма да й отстъпи новата си наслада.
— Естествено! — викна той. — И какво? Какво ще направиш?
Тя се взираше в него безизразно.
— Естествено! Бях тук с жена! Това направих, защото така ми се искаше! Да не мислиш, че ще ме уплашиш с въздишките си, погледите си и скимтящото си целомъдрие? — той щракна с пръсти. — Толкова ми пука за мнението ти! Пет пари не давам за него! Вземи си го и си го харесвай! — нейното бяло, беззащитно лице го предизвикваше да чувства разюздано удоволствие, удоволствието, че думите са като удари, които могат да обезобразят човешко лице. — Да не мислиш, че ще ме накараш да се крия? Писна ми да правя инсценировки заради претенциите ти за справедливо удовлетворение! Коя, по дяволите, си ти, евтина малка пачавро? Ще правя, каквото искам, а ти ще си държиш устата затворена и ще правиш каквото трябва пред хората, както всички други, и ще спреш да искаш да се правя на шут в собствения си дом! Никой не е добродетелен в собствения си дом, шоуто е само за компания! Но ако очакваш да го правя наистина — наистина да съм такъв, проклета малка глупачке, по-добре по-бързо да пораснеш!