Престолът от драконова кост

— Моля те да ме извиниш, че се намесвам, но би трябвало да вземеш тази стрела. Това е Бялата стрела на ситите и е много ценна. Тя означава, че собственикът й ти е задължен, а ситите са много честолюбиви в това отношение.

— Кой… си ти? — попита Саймън между две хълцания. Чувстваше се изцеден като риза, просната да се суши върху скалите. Ако това малко човече беше излязло иззад дърветата с ръмжене и бе замахнало с нож към него, едва ли щеше да реагира по друг начин.

— Аз ли? — попита странникът, сякаш внимателно обмисляше въпроса. — Пътник като теб. По-късно с удоволствие ще ти обясня повече, но сега трябва да тръгваме. Този приятел — той посочи с тояжката си безжизненото тяло на дърваря — със сигурност няма да възкръсне, но може да има приятели или семейство, които сигурно ще се разтревожат, ако го намерят толкова мъртъв. Моля те, вземи Бялата стрела и ела с мен.

Въпреки недоверието и предпазливостта си, Саймън се изправи. Твърде много усилия щеше да му струва да не се доверява, вече нямаше сили да бъде нащрек — част от него искаше просто да полегне и кротичко да си умре. Той извади стрелата от дървото. Малкият човек вече беше тръгнал и се катереше по склона над колибата. Тя все така се гушеше в гората, тиха и невинна, сякаш не се беше случило нищо.

— Ами… — изпъшка Саймън, докато се изкачваше след странника, който се движеше с изненадваща бързина — Ами колибата? Толкова… толкова съм гладен… а там сигурно има храна…

Малкият мъж се обърна и погледна пухтящия младеж.

— Направо съм поразен! — каза той. — Първо го убиваш, а после искаш да откраднеш провизиите му. Май съм попаднал на безогледен бандит! — Той се обърна и продължи към гъстите дървета.

Оттатък хребета се спускаше дълъг полегат склон. Саймън най-сетне настигна странника и няколко минути по-късно дишането му се успокои.

— Кой си ти? И къде отиваме?

Странният малък мъж не вдигна поглед, а продължи да шари с очи от дърво на дърво, сякаш търсеше някакъв ориентир в неизменното еднообразие на гъстата гора. След двадесетина крачки в мълчание той вдигна очи, погледна Саймън и на лицето му се появи усмивка.

— Казвам се Бинбиникегабеник — каза той, — но у дома ме наричат Бинабик. Надявам се, че ще ме удостоиш с честта да се обръщаш към мен с кратката приятелска форма.

— Аз… да. Откъде си? — Саймън отново се разхълца.

— Аз съм от рода на тролите от Ийканук — отговори Бинабик. — Високият Ийканук в снежните ветровити северни планини… А ти си?

Преди да отговори, Саймън го изгледа подозрително.

— Саймън. Саймън от… от Ерчестър. — Помисли си, че всичко се развива твърде бързо, като запознанство на пазара, само че сега е насред гората, след едно странно убийство. Милостиви Усирис, как го болеше главата само! А също и стомахът. — Къде… къде отиваме?