Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Пленникът бавно спря да се люлее и се завъртя в кръг около черното въже като уловена в паяжина муха. Погледът му беше наведен към земята, тялото — отпуснато.
— Ще го убиеш? — Изтощеният Саймън усети как го полазват студени тръпки. Опита се да подреди обърканите си мисли. — Ще го… но ти не можеш! Не можеш! Той е… той е…
— Във всеки случай не е нормално същество, това е сигурно! Махай се оттук, момче. Ти си на моя територия, без да съм те канил. Знам какви ги вършат тези същества…
Дърварят пренебрежително обърна гръб на Саймън и пристъпи към сита с вдигната брадва, сякаш се готвеше да цепи дърва. „Дървото“ обаче внезапно се отдръпна и се превърна в борещ се, ритащ, ръмжащ звяр, който бранеше живота си. Първият удар на секача попадна отстрани на лицето, разкъса кокалестата скула и остави назъбена диря по ръкава на странната блестяща дреха. По деликатната брадичка и по врата на сита потече кръв — изглеждаше съвсем като човешка. Мъжът отново пристъпи напред.
Саймън се свлече на разранените си колене и затърси нещо, с което да спре тази отвратителна касапница, да прекъсне сумтенето и проклятията на мъжа и стържещото ръмжене на вързания пленник, което пронизваше ушите му. Напипа лъка, ала той се оказа дори по-лек, отколкото му се беше сторил, сякаш тетивата беше опъната на блатна тръстика. Миг по-късно ръцете му напипаха един полузаровен камък. Той го разклати, измъкна го от пръстта и го вдигна над главата си.
— Спри! — изкрещя младежът. — Остави го!
Никой от противниците не му обърна внимание. Дърварят стоеше на една ръка разстояние от сита и силно удряше по въртящата се мишена. Ударите му се плъзгаха встрани, но все пак закачаха съществото. Слабите гърди на сита се повдигаха и спускаха като мях, силите бързо го напускаха.
Саймън не можеше повече да понася жестоката гледка. С див рев, който беше набирал и сдържал през всичките тези безкрайни и страшни дни на изгнание, той се хвърли напред и стовари камъка в тила на дърваря. Отекна тъп удар. За момент мъжът се олюля, после падна на колене и заби лице в земята. От тъмната му коса бликна червена кръв.
Саймън усети как вътрешностите му се преобръщат и падна на колене. Догади му се, ала повърна само кисела слюнка. Притисна замаяната си глава в мократа земя. Гората се люшна и се завъртя около него.
Когато успя да се изправи, се обърна към сита, който висеше спокойно в примката си. Наметалото му беше оцапано с кръв, а обезумелите му очи бяха потъмнели, сякаш от вътрешната им страна бе паднала някаква завеса, която не допускаше светлината да минава през тях. С неуверени движения, като на сомнамбул, Саймън вдигна падналата брадва и я прокара по изопнатото въже, като започна от пленника и стигна до мястото, където то беше вързано за високия клон — толкова висок, че не можеше да го стигне. Вцепенен от страх, Саймън провря нащърбеното острие до възела на гърба на Сита. Мирният трепна, но не издаде никакъв звук.
След безкрайно стържене възелът се разсече. Ситът падна на земята и се търкулна върху неподвижния дървар. Дръпна се светкавично от безжизненото туловище и започна да събира разпилените си стрели. После, стиснал ги като букет цветя, вдигна лъка с другата си ръка и спря, за да погледне Саймън. Блясъкът на студените му очи отне на Саймън желанието да продума. За един момент ситът забрави или не обръщаше внимание на раните си и се закова изопнат и напрегнат като стреснат елен, после хукна — мълния от кафяво и зелено, която изчезна сред дърветата и остави Саймън самотен и зяпнал.
Разпокъсаната слънчева светлина още не се бе успокоила върху листата, когато Саймън чу жужене, сякаш от гневно насекомо, и усети как по лицето му премина бърза сянка. От един пън до него стърчеше стрела и леко трептеше — на по-малко от педя от главата му. Той се вторачи в нея и се зачуди кога ли ще го уцели следващата. Стрелата беше бяла и блестеше като крило на чайка. Той зачака неизбежната втора стрела. Такава обаче не дойде. Дърветата си стояха тихи и неподвижни.
След тези най-странни и ужасни две седмици от живота му и след този наистина необикновен ден, Саймън не се изненада, когато чу един нов и непознат глас, който се обади от мрака зад дърветата. Глас, който не беше на сита и със сигурност не бе на дърваря, който лежеше като повалено дърво.
— Вземи я — каза гласът. — Стрелата. Вземи я. Тя е твоя.
Саймън не би трябвало да е изненадан, ала беше. Безпомощно се строполи на земята и заплака — дълги, задавени хлипове на изтощение, объркване и пълно отчаяние.