Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Щеше да е по-лесно, ако му се бе случил някой инцидент.
Па едва се усмихна.
— Не съм се променила чак толкова, господин Бака.
— Не съм и очаквал. Но трябваше да го кажа.
— Да се съсредоточим върху въпроса как да спасим хората, а после и как да ги приберем у дома — предложи тя. — Хубава кариера бях подхванала. Жалко, че свърши така.
— Може и да е така — отбеляза Бика. — Но нали не си дошла тук за медали? А за да свършиш каквото е правилно.
Усмивката ѝ бе едва забележима.
— Надявах се и на двете.
— Няма нищо лошо в някоя малка проява на оптимизъм, стига това да не се превръща в политика. Ще продължавам да упорствам да събера всички на „Бегемот“.
— Но без оръжия — освен нашите — подчерта тя. — Ще приемаме всички желаещи, ала това не значи да пуснем на кораба въоръжени сили.
— Вече е направено — отвърна Бика.
Па затвори очи. Беше му толкова лесно да забрави колко по-млада е от него. Това бе четвъртото ѝ пътуване, но можеше и да е второто. Бика се опита да си спомни как ли би се почувствал на нейните години, ако му се наложеше да свали своя законен капитан. Вероятно би бил ужасно изплашен.
— Постъпи правилно — рече ѝ той.
— Длъжен си да го кажеш. Нали те подкрепих.
Бика кимна.
— Аз също направих каквото бе нужно. Благодаря ти за подкрепата, капитане. Бъди сигурна, че ще ти върна услугата веднага щом седнеш в онова голямо кресло.
— Не сме приятели — припомни му тя.
— Не е необходимо, стига да си вършим работата.
30.
Холдън
Космопехотинците не бяха любезни, но поне се държаха професионално. Холдън и преди бе виждал енергоброня в действие. Докато се промъкваха назад по коридорите, а той бе запечатан в обездвижваща пяна и завързан на гърба на един от войниците, си даваше сметка в каква опасност се намира. Мъжете и жените в скафандри току-що бяха станали свидетели на смъртта на един от техните другари, убит и изяден от извънземно, намираха се на вражеска територия, заобиколени от неизвестна заплаха и опасности и не би било никак чудно да стоварят вината за случващото се върху него. Това, че все още бе жив, говореше за отлична дисциплина, обучение и професионализъм, заслужаващи уважение дори и ако от тях не зависеше животът му.
На каквито и честоти да разговаряха помежду си, той нямаше достъп до тях и затова пътешествието му назад към повърхността протече в зловеща тишина, поне доколкото му се струваше. Той не преставаше да се оглежда за Милър. Но когато преминаха покрай насекомоподобните машини, те бяха застинали неподвижно като скулптури. Стори му се, че забеляза определена последователност при вълните и трептенията, които преминаваха по стените и пода, сложни и красиви като дъждовни капки, падащи върху повърхността на езеро, или музика. Но това не му вдъхна успокоение.
Опита се да се свърже с Наоми на „Росинант“, ала космопехотинецът, към когото бе завързан, вероятно бе изключил предавателя му или по някакъв начин заглушаваше сигнала. Каквото и да беше, нямаше никаква връзка.
Нито с „Роси“, нито с войниците, нито с когото и да било. Чуваше се само лек и постоянен пукот.
По някое време в скафандъра се задейства алармата за намаляване на запаса от въздух.
Нямаше представа къде са и от колко време вървят. Повърхността на станцията можеше да е в следващия тунел, а може и да бяха едва на средата на пътя. Или пък всичко около тях се менеше и пътят, по който бяха дошли, вече не съществуваше. Според скафандъра му оставаха само двайсет минути.
— Ей! — извика той и побутна с крак скафандъра на войника. — Ей! Ще ми трябва кислород!
Космопехотинецът не отговори. Колкото и да се опитваше да блъска и да се дърпа, движенията му бяха като допустимо статистическо отклонение за енергобронята. Можеше само да се надява, че няма да изчерпи твърде рано запасите си и да се задуши. Тревогата за това бе по-поносима от мисълта за съдбата на Наоми, Алекс и Еймъс.
Стрелката за кислородния запас се спусна до три минути и Холдън вече бе пресипнал от викане, когато космопехотинецът, който го носеше, приклекна леко, подскочи и станцията изплува в пространството под тях. Диафрагмата на фосфоресциращата ѝ повърхност се затвори — автоматична, лишена от мисъл. Скифът висеше във вакуума на не повече от петстотин метра и благодарение на външните си светлини бе най-яркият предмет в беззвездното небе. Доста бързо се озоваха в просторния въздушен шлюз. Скафандърът на Холдън вече мигаше в червено, въгледиоксидните нива пълзяха към критични стойности и той трябваше да се бори за всяка глътка.